7.
Докато войникът — същият, който се беше държал човечно с него — не свали покривалото и не отправи жест към него, Джей пътува почти в пълен мрак. Никой дори не му беше продумал. По време на придвижването им у него се бяха загнездили противоречиви чувства. Страх, разбира се. Отегчение. Негодувание. И накрая, изгарящо отчаяно любопитство. От другата страна на платното имаше чудеса, каквито не беше виждал преди. Дървета, гори, къщи, планини — кой знае какво още можеше да се види? Той се опита да дръпне донякъде покривалото, за да надникне, но то беше твърде плътно и стегнато. Копнееше да събере кураж да избяга, но беше безсмислено.
После се озова сред избледняващата светлина на ранна привечер и свеж полъх за разлика от вонята и непоносимата жега в каруцата, където бе заобиколен от тягостна тишина.
— Ела, седни до мен и дръж устата си затворена — нареди му войникът.
Джей побърза да се подчини, за да не би мъжът да размисли и се сви край впечатляващото му тяло. Огледа се наоколо и ахна. Не от изумление и почуда, а от недоумение. Нямаше нищо различно за гледане от това, което беше у дома.
— Къде сме? — попита.
Войникът поклати глава.
— Казах ти да мълчиш. Това означава да не говориш. Дръж си устата затворена. Не казвай нищо. Тишина. Разбираш ли?
Джей кимна.
— Аз ще говоря. Ти — не. Ясно?
Джей кимна отново.
— Хубаво. Защото не разполагаме с много време. Ще пристигнем след около час. Уплашен ли си?
Джей отвори уста да отговори, видя изражението върху лицето на войника и кимна за трети път.
— Знаеш ли какво ще се случи с теб?
Той поклати глава.
— И аз си помислих, че не. Жалко е да се боиш без причина. Ще ти кажа каквото чух. Става ли?
Поредно кимване.
Войникът изръмжа.
— Виждаш ли? Можеш, щом се опиташ. Добре. Отиваш в Осенфуд да станеш ученик.
Джей го изгледа с любопитство.
— Дори не знаеш какво е това? Много добре. Ученик е някой, който учи. Какво ще научиш, зависи от учителя ти, но отнема години наред, а най-добрите стават Разказвачи.
Джей не можеше да се сдържа повече.
— Разказвач? Аз?
— Казах най-добрите. Разказвачите посвещават години да усвоят дисциплина, невероятни познания и интелигентност. Те трябва да запазят всичките спомени и да бъдат способни да ги извикат, щом им потрябват. Те са пазители на миналото и творци на бъдещето. Това има ли нещо общо с теб?
Джей поклати глава.
— Точно така. Може да станеш пазител на притчи или нещо подобно. По-нисше, но все пак важно. Това е по-вероятно. Работата е там, че беше избран. От самия Разказвач. Името му е Хенари. Това е много необичайно.
— Защо?
— Обикновено не се прави така. Докато Посетителите и Разказвачите обикалят страната, се оглеждат за хора. Млади, податливи на обучение. В повечето случаи са им препоръчани. Когато са изключително умни. Забелязани са от кмет или старейшина. Задават им се въпроси, провеждат се тестове. След това ги избират. С теб не се случи така. Трябва да си казал или направил нещо — и не питай мен какво, защото аз бих ти хвърлил един хубав пердах и бих те изпратил обратно при майка ти, — което е накарало Хенари да повярва, че си точно такова хлапе.
— Но аз не умея да правя нищо. Знам мъничко за коването.
— Ще бъдеш научен. И не си мисли, че ще бъде много забавно. Дълги часове упорит труд, седене на чина по цял ден, всеки ден. Ще ти се иска да си обратно на полето. Повечето хора не могат да издържат. Аз категорично не бих могъл. Имай си всичката власт и слава, щом за това е нужно да станеш съсухрено полусляпо създание с превит гръб. Не е за мен.
— Кой си ти? Съжалявам, но наистина не знам много.
— Просто войник. От Уилдън съм, на около три дни път оттук. Всяко населено място праща войници за известен период да пазят учителите. Скоро ще приключа и ще се върна отново да работя в гората. Твърде сложно е за обяснение. Постепенно ще разбереш. Ще знаеш повече от мен и аз ще съм този, който задава въпроси.
— Съмнявам се.
— Аз се съмнявам, че ще ми отговориш.
— Защо?
— Защото вие не го правите. Хората като вас.
„Хората като вас.“ На Джей му прозвуча странно. До преди три дни до него да стои войник щеше да бъде нещо невъзможно и безкрайно важно. Човек, към когото Джей би се обръщал със „сър“ и поклон. И въпреки това, ето че беше тук и разговаряше с него почти като с равен. Вече чувстваше още по-голяма промяна; но младото му съзнание засега не можеше да разбере какво точно означава.