Благородната жена беше смъртно бледа. Изразът на лицето й бе непривично твърд, трескавите й очи бяха зачервени, но сухи. Заобиколени от дълбоки черни кръгове, те изглеждаха хлътнали, блуждаещи. По страните й личаха петна — следи от пресъхнали сълзи. Доня Хесусита вече не можеше да плаче. Гласът й беше дрезгав, хриплив. Гърдите и мъчително се повдигаха, тя едва си поемаше дъх.
След като почака няколко мига, тя отново запита:
— Дон Рамон, какво направихте със сина ми? — Земевладелецът смутено отвърна глава.
— О, вие сте го убили — сърцераздирателно извика тя.
— Не, — отговори той, стреснат от мъката и, за първи път в живота си принуден да признае правото на майката да иска сметка за детето си.
— Какво направихте с него? — отново попита тя след миг.
— По-късно, когато се успокоите, ще научите всичко — рече той.
— Аз съм спокойна — отвърна тя. — Защо трябва да проявявате милосърдие, каквото не изпитвате? Моят син е мъртъв, вие сте го убили!
Дон Рамон слезе от коня.
— Хесусита — каза той с нежен поглед и хвана ръцете й, — заклевам ви се във всичко най-свято, че вашият син е жив и косъм не е паднал от главата му.
Бедната майка се замисли.
— Вярвам ви — каза тя след миг. — Но какво направихте с него?
— Добре — отвърна дон Рамон след кратко колебание, — щом искате да знаете, оставих сина ви в пустинята… но му дадох всичко необходимо, за да може да преживява и да се брани.
Доня Хесусита се сепна и нервна тръпка премина по цялото й тяло.
— Постъпили сте твърде милостиво — каза тя с горчива ирония. — Постъпили сте извънредно милостиво с едно шестнадесетгодишно дете, дон Рамон! Просто ви е било неприятно да мърсите ръцете си с кръвта му, затова сте оставили тази работа на дивите зверове и на свирепите индианци, които единствени се мяркат из онези пусти земи.
— Той беше виновен! — каза дон Рамон тихо, но твърдо.
— За онази, която го е носила в утробата си и го е кърмила с млякото си, детето никога не е виновно — решително каза тя. — Добре, дон Рамон, вие осъдихте сина си, аз ще го спася!
— Какво искате Да направите? — запита земевладелецът, стреснат от решителността, която блестеше в очите на жена му.
— Какво ви интересува? Вие мислите, че сте изпълнили своя дълг, а аз ще изпълня моя. Бог ще отсъди кой е прав! Дано един ден не ви се наложи да давате сметка за кръвта на своя син.
При това проклятие дон Рамон наведе глава. Блед, обзет от угризение на съвестта, той бавно се отправи към асиендата.
За миг доня Хесусита го проследи с поглед.
— Боже, дано стигнем навреме! — извика тя. И излезе, последвана от Еусебио.
Два коня ги чакаха, скрити зад китка дървета. Те ги възседнаха.
— Къде отиваме, сеньора? — запита управителят.
— Да търсим сина ми — отвърна тя.
Доня Хесусита изглеждаше преобразена от надеждата. Руменина покриваше бузите й, черните й очи блестяха.
Еусебио отвърза четири великолепни хрътки, които намират дири, и им даде да помиришат една риза на Рафаел. Хрътките се понесоха по пътя със силен лай. Доня Хесусита и Еусебио подкараха конете след тях и се спогледаха с надежда.
Кучетата вървяха по следата без никаква трудност и двоумение. Нито за миг, не спираха.
Когато доня Хесусита стигна до мястото, където Рафаел бе изоставен от баща си, там нямаше никого. Момчето беше изчезнало…
Следите от пребиваването му бяха видими. Огънят гаснеше. По всичко личеше, че Рафаел е тръгнал най-много преди час.
— Какво да правим? — тревожно попита Еусебио.
— Да продължим след него — решително отвърна доня Хесусита и пришпори коня, който изцвили и се понесе бясно напред.
Еусебио тръгна след нея.
Същият ден вечерта в асиенда дел милагро цареше тревога.
Доня Хесусита и Еусебио не се бяха върнали.
Дон Рамон заповяда на всички да възседнат конете.
Понесли факли, вакеросите и пеоните се заеха да дирят своята господарка и управителя.
Нощта изтече без никакъв резултат.
При изгрев слънце намериха коня на доня Хесусита в пустинята — беше полуразкъсан. Амуницията му липсваше. По всичко личеше, че на мястото, където беше трупът на коня, бе станал жесток бой.
Отчаян, дон Рамон заповяда да се върнат.
„Господи — каза си той на влизане в асиендата. — Нима наказанието ми вече започва?“
Изминаха седмици, месеци, години, но никой не успя да разгадае тайната на тези мрачни събития и въпреки най-усилените издирвания не се разбра какво е станало с Рафаел, с майка му и с Еусебио.