— А за какво служи? — любопитно попита тя.
— За какво служи ли?
— Да.
— За нищо — отговори ученият.
Доня Лус избухна в сребрист смях, на чиито трели биха завидели и славеите.
— И вие наричате това растение ценно?
— Да, защото е рядко.
— А!… Ясно!
— Да се надяваме, че ще го намерите, докторе — каза генералът успокоително. — Юпитер, извикай началника на водачите.
Негърът излезе и се върна почти веднага, следван от един метис.
Той беше мъж на около четиридесет години, висок, силен, мускулест. В лицето му, което не беше грозно, имаше нещо отблъскващо. Жълтите му кривогледи очи, хлътнали в орбитите, диво блестяха. Челото му беше ниско, косите къдрави, цветът на лицето му — бакърен. В целия му вид нямаше нищо приятно. Носеше дрехи на следотърсач. Беше студен, невъзмутим, много мълчалив. Наричаха го Бърборко, прякор, прикачен му от индианците или от самите му другари на подбив.
— Заповядан, драги — каза генералът и му подаде пълна чаша, ракия, наричана мескал, по името на мястото, където се произвеждате. — Пийни!
Метисът изпразни чашата на един дъх, въпреки че тя съдържаше почти литър, изтри с ръкав мустаците си и зачака.
— Смятам да се установим за няколко дни на някое безопасно място, където ще мога спокойно да направя известни проучвания — рече генералът. — Тук мястото сигурно ли е?
Очите на водача светнаха, той впери поглед в генерала и кратко отвърна:
— Не.
— Защо?
— Много индианци и диви зверове.
— Знаеш ли някое по-добро място?
— Да.
— Далече ли е?
— Не.
— На какво разстояние?
— Четиридесет мили.
— За колко дни ще стигнем?
— За три.
— Добре. Ще ни заведеш. Утре призори тръгваме.
— Това ли е всичко?
— Това е.
— Лека нощ. Водачът си отиде.
— Обичам тоя Бърборко, защото разговорът с него не е отегчителен — усмихна се капитанът.
— Бих предпочел да говореше повече — каза докторът и поклати глава. — Винаги изпитвам медове ри е към много затворените хора, все ми се струва, че крият нещо.
След като излезе от палатката, водачът се върна при другарите си и оживено заговори с тях на тих глас.
Нощта беше прекрасна. Събрани пред палатката, пътешествениците разговаряха и мушеха.
Допя Лус пееше една от онези прелестни, пълни е нежност креолски мелодии.
На хоризонта се появи изведнъж червеникаво зарево, което бързо се разпространи; проехтя продължителен тътен като далечен гръм.
— Какво е това? — извика генералът и стана.
— Прерията гори — невъзмутимо отвърна Бърборко. Страшната вест, съобщена толкова спокойно, вдигна глъч в целия лагер. Трябваше веднага да избягат, ако не искаха да изгорят живи.
Един от водачите се възползува от безредието, промъкна се между денковете и изчезна в прерията, след като си размени с Бърборко няколко тайнствени знаци.
V
КОМАНЧИТЕ
Скрити в гъстия листак на корковия дъб, Честно сърце и Веселяка наблюдаваха команчите.
Индианците разчитаха на бдителността на своите часови. Не подозираха, че неприятелите им са толкова близо и наблюдават и най-малките им движения. Клекнали или налягали край огъня, те ядяха и пушеха безгрижно.
Бяха около двадесет и пет души, облечени в дрехи от бизонова кожа и боядисани най-фантастично с различни цветове. Лицата на повечето бяха целите яркочервени, на други — черни, с широка бяла черта на бузите. Не бяха свалили щитовете, лъковете и стрелите от гърба си, пушките им бяха оставени близо до тях.
От многото вълчи опашки, които бяха закачени на мокасините им и се влачеха отзад, се разбираше, че те са прославени воини, на почит в племето си.
На няколко крачки от тях седеше неподвижно Орлова глава, подпрян на едно дърво. Скръстил ръце на гърди, но леко приведен напред, той, изглежда, се вслушваше в някакви смътни шумове, доловими само за неговото ухо.
Орлова глава беше от племето озаги. Още като дете бил осиновен от команчите, но запазил облеклото и нравите на своето племе.
Той беше най-много на двадесет и осем години, почти шест стъпки висок; дългите му ръце, и крака с огромни изпъкнали мускули издаваха необикновена сила.
За разлика от другарите си носеше само къс плат, вързан на кръста; гърдите и ръцете му бяха голи. Имаше красиво, благородно лице, очи черни и живи, разположени близо до орловия нос, устата доста голяма, която му придаваше известна прилика с хищна птица. Косата му беше обръсната с изключение на една ивица по средата на главата, която стоеше като гребен на шлем и завършваше с дълъг кичур за скалпиране, падащ назад. В косата му беше забучена китка орлови пера.