Лицето му беше нашарено с четири цвята — синьо, бяло, черно и червено. Победите над враговете му бяха отбелязани със синьо на гърдите. Мокасините му от нещавена еленова кожа стигаха чак до колената, а на петите му бяха закачени много вълчи опашки.
За щастие на траперите индианците бяха на бойната пътека и затова не водеха кучета. Иначе те щяха да бъдат открити много преди да се приближат до лагера.
При все че вождът седеше неподвижно като статуя, очите му блеснаха, ноздрите му трепнаха и топ машинално вдигна ръка, като че искаше да накара воините си да млъкнат.
— Подуши ни — пошепна Честно сърце толкова тихо, че другарят му едва го чу.
— Какво ще правим? — попита Веселяка.
— Ще действуваме! — кратко отговори траперът. Двамата започнаха да се прехвърлят от клон на клон, от дърво на дърво, без да стъпват на земята, докато стигнаха до отсрещната страна на лагера, точно над мястото, където спънатите коне на команчите пасяха.
Веселяка полека се спусна на земята и преряза ремъците, с които бяха вързани животните. Няколко удара с камшик и те се разбягаха на ЕСПЧКИ страни, като цвилеха и хвърляха чифтета.
Индианците безредно наскачаха, разкрещяха се и хукнаха подир конете си.
Орлова глава, който сякаш беше отгатнал къде се спотайват враговете му, се насочи право към тях, като се прикриваше доколкото можеше зад дърветата.
Ловците се отдръпваха стъпка по стъпка, като се оглеждаха, за да не бъдат обградени.
Виковете на индианците се отдалечаваха, те се бяха увлекли в гонитбата.
Вождът беше сам срещу двамата си неприятели.
Като стигна до едно дърво, чийто огромен дънер можеше да му послужи за сигурно прикритие, без да посяга към пушката, Орлова глава постави една стрела на лъка си. Но колкото и предпазливо да направи това, той малко все пак се разкри. Честно сърце вдигна пушката. Чу се изстрел, куршумът изсвири, вождът подскочи, яростно изрева и падна по гръб.
Ръката му беше счупена.
Двамата ловци се озоваха при него.
— Не мърдай, Орлова глава — каза Честно сърце. — Не мърдай или с тебе е свършено.
Индианецът остана неподвижен, външно невъзмутим, но кипеше от гняв.
— Можех да те убия — продължи ловецът, — но не исках. Подарявам ти живота за втори и последен път. Не се изпречвай вече на пътя ми и, главно, не ми задигай капаните, защото, заклевам ти се, отсега нататък ще бъда безмилостен.
— Орлова глава е вожд, почитан от мъжете на племето си — гордо отговори индианецът. — Той не се бои от смъртта. Великият ловец може да го убие, но няма да чуе от него молба за милост.
— Не, няма да те убивам, защото моят закон ми забранява да проливам човешка кръв без нужда.
— Уф — каза индианецът с подигравателна усмивка, — не знаех, че моят бял брат е мисионер.
— Не, аз съм просто честен трапер, затова не искам да те убивам.
— Моят бял брат има сърце на баба — каза индианецът. — Неунутах не прощава, той отмъщава!
— Прави каквото искаш, вожде — отговори траперът и пренебрежително сви рамене. — Нямам намерение да те поучавам, само да знаеш, че съм те предупредил. Сбогом!
— И дано дяволите да те вземат! — добави Веселяка и ритна презрително вожда.
Орлова глава даде вид, че понася безстрастно тази нова обида, само веждите му се свиха. Той не мръдна, но проследи с неумолим поглед двамата си неприятели, които изчезнаха в гората, без да му обръщат внимание.
— Все пак — замислено каза Веселяка — ти сбърка. Трябваше да го убиеш.
— Защо? — отговори траперът безгрижно.
— По дяволите, как защо? Една гадина по-малко в прерията.
— Толкова са много — отвори другият, — че един повече, един по-малко, няма значение.
— Да си вземем капаните, карамба! Да не мислиш, че искам да ги загубя.
— А, виж, добре, че се сети.
И наистина траперите вървяха към лагера, но по индиански — с безброй завои, за да заблудят команчите.
След двадесет минути стигнаха в лагера. Индианците още ме бяха се върнали, но положително нямаше да се забавят. Целият им багаж беше разхвърлян в безпорядък. Два-три коня, които ле бяха избягали, пасяха спокойно.
Без да губят време, ловците намериха капаните си, всеки нарами по пет и незабавно тръгнаха към пещерата, където бяха скрили конете си.
Въпреки доста тежкия товар двамата трапери вървяха леко, доволни, че толкова успешно бяха завършили набега си, и се смееха, като си припомняха как са изиграли индианците.
Дълго вървяха така. Вече се чуваше наблизо глухият ромон на потока. Но внезапно конско цвилене стигна до ушите им.