— Гонят ни — сепна се Честно сърце и се спря.
— Хм — каза Веселяка, — може да е див кон.
— Не е, дивите коне не цвилят така. Команчите са: ще разберем.
Той легна и залепи ухо на земята. Стана почти веднага.
— Сигурен бях, че са команчите, но те не са много уверени в дирята. Колебаят се.
— Или вървят по-бавно заради раната на Орлова глава.
— Възможно е. Е, много са самонадеяни. Да не мислят, че могат да ни хванат, ако сме решили да избягаме.
— Да не бяхме натоварени, вече щяхме да сме далеч. Честно сърце се спря и помисли.
— Я ела — каза той. — Имаме половин час. Повече не ни трябва.
Наблизо течеше поток. Ловецът влезе в него, последван от приятеля си.
Като стигна до средата на потока, Честно сърце грижливо зави капаните в бизонова кожа, за да ги запази от водата, пусна ги и те потънаха на дъното.
След това ловците прекосиха потока и направиха лъжлива диря около двеста крачки. После се върнаха, като внимаваха да не оставят следи. Пак влязоха в гората и дадоха знак, на кучетата да вървят при конете.
Умните животни се понесоха и скоро изчезнаха в мрака.
Решението да се разделят с кучетата беше разумно. Щеше да им помогне да заблудят индианците, които неминуемо щяха да се подведат от следите на животните сред високите треви.
В гората траперите се качиха на едно дърво и започнаха да се придвижват между небето и земята. В прерията този начин е много по-разпространен, отколкото се мисли в Европа. Често там лианите и клоните са така преплетени, че по земята човек само с брадва може да си проправи път.
А така, от клон на клон, някои преминават цели левги. Точно това правеха траперите в момента, макар и по други причини.
Ловците напредваха по посока на враговете си, чиито стъпки чуваха все по-ясно, и скоро видяха как, наредени в индианска нишка, т.е. един след друг, внимателно търсят следата.
Орлова глава яздеше начело, полулегнал на коня си поради раната, но по-ожесточен от когато и да било.
Докато команчите отминаха, двамата трапери се прикриха в листака и затаиха дъх. Най-дребното нещо можеше да издаде присъствието им.
Индианците минаха, без да ги съзрат. Траперите отново потеглиха.
— Уф — каза Веселяка след малко, — мисля, че този път се отървахме.
— Да не бързаме д(а се радваме, а да се отдалечим колкото може по-бързо. Червенокожите са хитри, няма да ги заблудим за дълго.
— По дяволите — внезапно извика Веселяка. — Изпуснал съм си някъде ножа. Ако тези демони го намерят, свършено е с нас.
— Сигурно ще го намерят — измърмори Честно сърце. — Затова да не губим нито миг.
Изведнъж в спокойната дотогава гора се понесе глух тътен, птици полетяха с уплашени крясъци. От всички страни запращяха сухи клони под забързаните стъпки на диви животни.
— Какво става? — запита Честно сърце, спря и се огледа тревожно. — Като че гората полудява.
Траперите се изкачиха на върха на дървото, на което се намираха — за щастие то беше едно от най-високите в гората.
Огромна светлина озаряваше хоризонта най-много на една левга от мястото, където бяха, нарастваше бързо и се приближаваше с гигантски крачки.
— Проклятие! — извика Веселяка. — Команчите са запалили прерията.
— Да, и ми се струва, че този път е свършено с нас — хладно каза Честно сърце.
— Какво да правим? — попита канадецът. — След малко огънят ще ни обкръжи.
Честно сърце мислеше напрегнато.
След няколко мига вдигна глава и се усмихна тържествуващо:
— Няма да го бъде и този път — каза той. — След мен, братко! — После добави тихо: — Искам да видя майка си!…
VI
СПАСИТЕЛЯТ
Да се върнем към вожда на команчите, за да стане по-ясно на читателя в какво положение се намираха ловците.
Едва враговете му изчезнаха между дърветата и Орлова глава бавно се надигна, наведе се и наостри уши, за да се увери дали наистина се отдалечават. След като се убеди в това, той откъсна едно парче от покривалото си и криво-ляво бинтова ранената си ръка. Въпреки че се чувствуваше слаб поради загубата на кръв и силните болки, без колебание тръгна по дирите им.
Така Орлова глава ги проследи, без да го забележат, по обратния им път до лагера. Скрит зад едно абаносово дърво, кипящ от гняв, той гледа, без да може да се противопостави, как траперите търсеха капаните си и как си тръгнаха и ги отнесоха.
Въпреки че хрътките, които ловците водеха, бяха прекрасни животни, дресирани да подушват индианците отдалеч, по една съдбоносна случайност, която може би спаси живота на вожда, те лакомо се нахвърлиха да ядат остатъците от вечерята на команчите, а господарите им не допускаха, че са следени, и затова не ги спряха и не ги накараха да пазят.