След нечувани трудности команчите успяха да приберат конете си и се върнаха в лагера.
Като видяха ранения си вожд, те се изненадаха и страшно се раздразниха. Орлова глава умело използува гнева им, за да ги подтикне да продължат преследването на ловците. Команчите знаеха, че, като са натоварени с капаните, траперите ще се забавят и следователно не могат да им се изплъзнат.
Естествено, хитростите на Честно сърце само за кратко време заблудиха индианците. Те скоро откриха по дърветата ясни следи от преминаването на враговете им.
Тогава засрамен, че така е бил изигран от двамата омели мъже, чиято хитрост беше по-голяма от неговата и проваляше всичките му сметки, Орлова глава реши да свърши с тях, като подпали гората. Това средство, ако се осъществеше според замисъла му — а Орлова глава не се съмняваше в това, — щеше най-сепне да му предаде в ръцете неговите опасни врагове.
Той пръсна воините си в различни посоки, така че да образуват широк кръг, и ги накара да запалят високите треви на много места едновременно.
Замисълът, макар жесток и варварски, беше удачен.
След като напразно се опитат да се измъкнат от огнения кръг, ловците щяха да се видят принудени да се предадат на свирепите си неприятели, ако не искат да изгорят живи.
Орлова глава бе пресметнал и предвидил всичко освен най-простото — единствената възможност, която оставаше на Честно сърце.
Както казахме, по заповед на вожда си индианците се пръснаха и запалиха много пожари едновременно. По това време на годината растенията и тревите, изсушени от жарките лъчи на слънцето, веднага пламнаха и огънят се разпространи във всички посоки със страшна бързина. Но все пак, преди пламъците да се съединят, за известно време между тях оставаха пролуки.
Честно сърце не се поколеба. Докато индианците тичаха като демони край огнената стена, с която бяха обградили враговете си, и надаваха радостни викове, следван от приятеля си, той бързо изтича между две огнени стени. Пламъците налитаха, свистяха и заплашваха да се съединят над главите и под краката им. Сред овъглените дървета, които падаха с трясък, заслепени от задушаващ гъст дим, обгаряни от облаци искри, валящи от двете страни, двамата смели ловци продължиха своя бяг и успяха да пресекат огнения кръг с цената на някои леки обгаряния. Индианците помислиха, че са ги погребали завинаги, и се отдалечиха, а ловците се поздравиха с успеха на хитростта си.
Пожарът обаче взе огромни размери и гората се извиваше в прегръдките на огъня. Прерията се превърна в море от пламъци, сред което тичаха обезумели от ужас животни, прогонени от леговищата си.
Небето отразяваше кървавочервените отблясъци, а стремителният вятър тласкаше пламъците и дима.
Индианците също се уплашиха от това, което бяха извършили. Около тях като зловещи фарове се възправяха планини от пламъци. Земята се беше нажежила и се тресеше от бесния бяг на огромни стада бизони, чието мучене можеше да изпълни с ужас и най-смелия.
В лагера на мексиканците владееше пълен безпорядък. Сред шум и страшна бъркотия, разкъсали въжетата си, коне препускаха на всички страни, хората прибираха оръжието и мунициите — гледката беше страшна.
Като зашеметени всички в лагера крещяха, проклинаха, даваха нареждания.
Огънят се приближаваше величествено и поглъщаше всичко по пътя си. Огромни стада животни бягаха пред него, подскачаха и виеха от ужас, гонени от страшната стихия по петите.
Гъст дим и искри вече долитаха над лагера на мексиканците. Още двадесет минути и с тях щеше да е свършено. Прегърнал племенницата си, генералът напразно питаше водачите как да избягнат огромната опасност, но ужасени от бедата, те бяха загубили цялото си самообладание.
И какво ли можеше да се направи? Пламъците образуваха огромен кръг и лагерът беше в центъра му.
Но междувременно силният вятър, който до този миг раздухваше пожара, внезапно спря.
Никакъв полъх не раздвижваше въздуха.
Разпространението на огъня се забави.
Съдбата бе дала още няколко минути на нещастниците.
В този миг лагерът имаше странен вид.
Поразени от ужас, хората бяха загубили дори инстинкта си за самосъхранение.
Уланите се изповядваха един на друг.
Водачите бяха потънали в мрачно отчаяние.
Генералът обвиняваше съдбата за нещастието, си.
Лекарят съжаляваше само за растението, което не бе успял да намери. За мело всичко отстъпваше пред това нещастие.
Скръстила ръце и коленичила, доня Лус горещо се молеше.
Огънят продължаваше да настъпва със своя авангард от диви животни.