— Благодаря, вожде, приемам предложението ти — отговори старецът и горещо стисна протегнатата му от индианеца ръка.
После бързо отиде и застана до една възрастна жена с благородно печално лице, по което личаха следи на някогашна голяма красота.
— Слава богу — развълнувано каза тя, когато старецът се върна при нея.
Щом всички колонисти се събраха във форта, индианците засилиха пожара и стена от пламъци завинаги отдели американците от света.
Скоро фортът се превърна в огромна клада. Отвътре долитаха отчаяни викове и барутни експлозии.
Команчите спокойно наблюдаваха разгарянето на пожара, доволни от отмъщението си.
Пламъците обхванаха цялата сграда, издигаха се бързо и осветяваха околността.
На върха на форта няколко фигури отчаяно прибягваха, други бяха коленичили, примирени със съдбата си.
Изведнъж се чу страшно пращене, разнесоха се предсмъртни викове, фортът рухна в пламтящата клада, погълнала основите, и от нея избликнаха милиони искри.
Всичко беше свършено.
Американците бяха загинали.
Команчите издигнаха огромна върлина на мястото, където беше площадът на селото. На нея заковаха отсечените китки на колонистите, а на върха й забиха брадва с острие, обагрено с кръв.
После запалиха няколкото оцелели колиби и Орлова глава даде заповед за тръгване.
От цялото население на нещастното селище бяха останали живи само четирите жени и старецът, които команчите поведоха след себе си.
Над димящите развалини надвисна тишина.
IX
В ПЕПЕЛИЩАТА
Беше около осем часа сутринта. Веселото есенно слънце озаряваше прерията с ярка светлина.
Тук-там прелитаха птички и издаваха чудновати звуци. Други, скрити в гъстия листак, даваха мелодичен концерт. Понякога елен показваше изплашено глава над високата трева и изчезваше със скокове в далечината.
По левия бряг на Великата канадска река двама конници, облечени в траперски дрехи, препускаха в бърз тръс на прекрасни полудиви коне. Няколко хрътки с черна козина, с огнени петна около очите и по гърдите, тичаха и подскачаха край тях.
Тези конници бяха Честно сърце и Веселяка.
Но сега Честно сърце беше обзет от буйна радост. Лицето му сияеше, той весело се оглеждаше. Понякога спираше и се взираше в далечината, като че търсеше на хоризонта нещо, което още не виждаше. После махаше с досада и поемаше напред, за да повтори след стотина крачки същото.
— Е, хайде, успокой се! — каза най-сетне Веселяка със смях. — Ще стигнем, не се тревожи!
— Карамба! Зная, но ми се иска да сме вече там. Това за мен са единствените щастливи мигове. Да видя майка си! Мама! Милата мама, която остави всичко заради мен. Изпусна всичко без съжаление, без колебание. Колко е хубаво човек да има майка! Да има сърце, което го разбира и се отказва от всичко заради него, живее чрез него, радва се с радостите му, страда с болките му, поема върху себе си всичко и му оставя само радостите! О, Веселяк, за да разбере човек какво е прекрасното създание, наречено майка, трябва като мен дълги години да е бил лишен от нея и после неочаквано да я е намерил още по-любеща и всеотдайна отпреди. А ти ми казваш да не бързаме! Всяка минута закъснение ми отнема една майчина целувка. Няма ли да пристигнем най-после? — Ето ни вече при брода.
— Не знам защо, но някакъв таен страх гризе сърцето ми, смътно предчувствие ме гнети.
— Пропъди черните мисли, приятелю! След няколко минути ще бъдем при майка ти.
— Нали? Не зная дали не се лъжа, но ми се струва, че полето не изглежда като друг път. Толкова е тихо, чак неестествено. И всичко изглежда толкова пусто. Вече сме съвсем близо, а не се чуват нито кучета, нито петли, нито хилядите шумове на едно селище.
— Наистина — каза Веселяка с неясна тревога. — Много е тихо.
Конниците се намираха на едно място, където реката правеше остър завой. Стръмните й брегове, покрити с огромни канари и сечища, не позволяваха да се вижда надалеч.
Селото беше само на един пушечен изстрел от брода, където те се готвеха да прегазят реката, но поради характера на местността не се виждаше.
Щом стъпиха във водата, конете рязко се дръпнаха. Хрътките нададоха пронизителния вой, присъщ на природата им, който смразява и най-смелите.
— Какво има? — прошепна Честно сърце, пребледня като мъртвец и се огледа уплашено.
— Виж — отговори Веселяка и посочи на приятеля си няколко трупа, които реката влачеше точно пред тях.
— А! — извика Честно сърце. — Тук е станало нещо ужасно. Майка ми, майка ми!
— Не се бой — каза Веселяка, — тя сигурно се е скрила. Без да слуша утешенията на приятеля си, който сам не си вярваше, Честно сърце заби шпорите в слабините па коня и навлезе в реката.