Бързо стигнаха на отсрещния бряг.
Тогава всичко стана ясно.
Пред тях се разкри най-потресаващата гледка, която човек може да си представи.
От селото и форта бяха останали купища развалини.
Черен, гъст зловонен дим се виеше към небето.
Сред селото се издигаше върлина с наковани по нея парчета човешко месо, за които ястребите се биеха с крясъци.
Търкаляха се трупове, полуразкъсани от зверове и орли.
Нямаше жива душа.
Камък върху камък не бе останал. Всичко беше разрушено, разсипано. Още от пръв поглед се разбираше, че оттук са минали индианци и техният кръвожаден гняв и неутолимата им омраза към белите бяха оставили кървавите си дири.
— О — извика Честно сърце разтреперан, — предчувствията ми не ме излъгаха. Мамо!
Отчаян, той се хвърли по очи, скри лице в длани и зарида.
Този кален човек, надарен с изключителна твърдост, страдаше, както страда лъв. В мъката му имаше нещо страшно.
Ридания, подобни на рев, разкъсваха гърдите му.
Веселяка се съобразяваше с болката на приятеля си. Какво ли можеше да го утеши? По-добре да го остави да плаче, докато първоначалното му отчаяние попремине. Железният му характер неминуемо щеше бързо да вземе връх и той щеше да започне да действува.
С вродения инстинкт на ловец, Веселяка започна да претърсва наоколо, за да намери някакъв знак, който би могъл да ги упъти.
След като дълго се въртя из развалините, Веселяка изведнъж се насочи към един близък храст, защото му се счу познат лай.
Той бързо се отправи натам. Една хрътка като неговите започна весело да скача и да се гали.
— Ха — каза ловецът, — кой е вързал така бедния Трим?
Разряза каишите, с които бе вързано животното, и забеляза, че на връвта му е прикрепена сгъната на четири хартия.
Той я грабна и изтича при Честно сърце.
— Братко — каза, — не губи надежда!
Траперът знаеше, че приятелят му не е човек, който ще го отегчава с изтъркани думи за утеха. Вдигна обляното си в сълзи лице.
Щом го пуснаха, кучето хукна невероятно бързо, с глухо и отривисто джафкане, като хрътка, надушила следа.
Веселяка беше предвидил това и бе сложил връзката си на шията на кучето.
— Де да знаеш какво може да се случи — измърмори канадецът, докато кучето се отдалечаваше. После отиде при приятеля си.
— Како има? — запита Честно сърце.
— Чети — каза Веселяка.
Траперът грабна хартийката и жадно зачете. В нея пишеше само:
„Ние сме пленници на червенокожите… Смелост!… Нищо лошо не се е случило на майка ви.“
— Слава богу — извика Честно сърце развълнувано, целуна хартийката и я притисна до гърдите си. — Майка ми е жива! Ще я намеря!…
— Положително — потвърди Веселяка уверено. Честно сърце изведнъж напълно се промени. Изправи снага, лицето му засия.
— Да започваме да търсим — каза той. — Може някой нещастник да е останал жив. От него ще научим какво се е случило.
— Добре — каза Веселяка радостно. — Хайде! Кучетата драскаха стръвно из развалините на форта.
— Да започнем оттам! — каза Честно сърце. Двамата се заеха да разчистват развалините. Работеха с енергия, която ги учудваше.
След двадесет минути разкриха нещо като капак на зимник.
Слаби, неясни звуци долитаха отдолу.
— Там са! — каза Веселяка.
— Дано успеем да ги спасим.
След доста време и много големи усилия успяха да вдигнат капака.
Разкри се страшна гледка.
В тази гробница, лъхаща зловония, около двадесет души бяха буквално натрупани един върху друг.
Ловците не можаха да сдържат ужаса си и неволно се отдръпнаха.
Но веднага се приближиха отново към ямата, за да се опитат да спасят, ако не беше късно, някои от нещастните жертви.
От всички само един даваше признаци на живот. Останалите бяха мъртви.
Те го измъкнаха от подземието, проснаха го върху куп сухи листа и му оказаха необходимата първа помощ.
Кучетата лижеха ръцете и лицето на ранения.
След няколко минути човекът помръдна леко, отвори няколко пъти очи и дълбоко въздъхна.
Веселяка пъхна между стиснатите му зъби гърлото на една отворена манерка с ром и го накара да изпие няколко капки.
— Зле е — каза траперът.
— Загубен е — отвърна Честно сърце и поклати глава. Междувременно раненият бе посъбрал сили.
— Господи! — пошепна той със слаб, треперещ глас. — Ще умра.
— Не губете надежда! — тихо каза Веселяка.
Бегла червенина се появи по бледите бузи на ранения и тъжна усмивка сви устните му.
— Защо да живея? — отговори той. — Индианците избиха всичките ми другари, след като зверски ги измъчиха. За мен животът би бил непоносим.