— Какво да правя?… Какво да правя?…
Доня Лус излезе от палатката си, зърна вуйчо си, който се разхождаше неспокойно, изтича към него и го прегърна.
— Добър ден, вуйчо — каза тя и го целуна.
— Добър ден, моето момиче — отговори генералът. Беше свикнал да я нарича така. — Виждам, че си весела тази сутрин.
Доня Лус също беше много нежна е вуйчо си.
— Защо да не съм весела, вуйчо. Отървахме се от голяма опасност, сега природата ни се усмихва, на всяко клонче птички пеят, слънцето грее. Няма ли да сме неблагодарни, ако недоволствуваме?
— Не те ли стреснаха снощните опасности, дете мое?
— Никак, вуйчо. Чувствувам се само много благодарна на съдбата за нейната благосклонност.
— Добре, моето момиче — весело отговори генералът. — Радвам се, че мислиш така.
— Доволна съм, че това ти харесва, вуйчо.
— Значи — продължи генералът — сегашният ни живот не е непоносим за теб.
— Ни най-малко; мисля, че е много приятен — усмихна се тя. — И главното — много разнообразен.
— Така е — съгласи се весело генералът. — Само че — продължи по-сериозно той — ние, струва ми се, забравяме нашите спасители.
— Те си отидоха — отговори доня Лус.
— Отидоха ли си? — трепна генералът.
— Преди един час.
— Как разбра?
— Много просто, вуйчо. Казаха ми сбогом, преди да си тръгнат.
— Това не е добре — каза генералът унило. — Услугата задължава не само този, който я получава, но и този, който я прави. Не е трябвало да си отиват, така без да ни кажат дали ще ги видим някога, без дори да ни съобщят имената си.
— Аз ги зная.
— Знаеш ли ги? — учуди се генералът.
— Да, вуйчо. Преди да си тръгнат, те ми ги казаха.
— И… Как се наричат?
— По-младият — Веселяка.
— А по-възрастният?
— Честно сърце.
— Ще трябва да ги намеря — каза генералът с вълнение, което и сам не можеше да си изясни.
— Кой знае? — отвърна замечтано младото момиче. — Може би при първата опасност те пак ще се появят.
— Дано причината за следващата ни среща да бъде по-различна.
Капитан Агилар се приближи и поздрави.
— Е, капитане, съвзеха ли се вашите хора от преживяното?
— Напълно, господин генерал — отговори младият мъж. — Готови са да тръгнат, щом заповядате.
— След закуска вдигаме лагера. Дайте, ако обичате, необходимите нареждания на уланите и ми изпратете Бърборко.
Капитанът се оттегли.
— А ти, племеннице, се погрижи за закуската, докато аз говоря с водача.
Момичето просто литна.
Бърборко дойде веднага. Изглеждаше по-мрачен и навъсен от обикновено. Генералът се направи, че не забелязва това.
— Вчера ти съобщих намерението си да се преместим някъде, където бихме могли да лагеруваме безопасно няколко дни.
— Да, генерале.
— Ти ми каза, че знаеш точно такова място, нали?
— Да, генерале.
— Ще ни заведеш ли там?
— Веднага, щом кажете.
— Колко време ни трябва, за да стигнем?
— Два дни.
— Много добре. Тръгваме веднага след закуска. Бърборко се поклони безмълвно.
— Струва ми се — каза генералът с привидно безразличие, — че един от твоите хора липсва.
— Да.
— Какво е станало с него?
— Не зная.
— Как не знаеш? — запита генералът и го изгледа проницателно.
— Не зная. Щом започна пожарът, той се уплаши и избяга.
— Е?
— Сигурно е станал жертва на страхливостта си. — Какво искаш да кажеш?
— Че е изгорял.
— Горкият!
Лицето на водача се сви в язвителна усмивка.
— Друго имате ли да ми кажете, генерале?
— Не… Всъщност чакай!
— Чакам.
— Познавате ли двамата ловци, които ни спасиха миналата нощ?
— В прерията всички се познават.
— Какви са тези хора?
— Ловци, трапери.
— Не това те питам.
— А какво?
— Що за хора са?
— Аха — махна с ръка водачът.
— Да, това те питам.
— Не зная.
— А как се казват?
— Веселяка и Честно сърце.
— А нищо ли не знаеш за живота им?
— Нищо…
— Достатъчно, свободен си.
Водачът се поклони и бавно се запъти към другарите си, които се приготвяха за път.
— Хм — промърмори генералът и го проследи с очи. — Трябва да наблюдавам този чудак, има нещо подозрително в него.
След разговора с Бърборко генералът влезе в палатката, където капитанът, доня Лус и лекарят го чакаха за закуска. Нахраниха се набързо. Най-много половин час след това палатката беше прибрана, багажът — натоварен на мулетата, и керванът потегли на път под водачеството на Бърборко, който се движеше на около двадесет крачки напред.
Прерията се беше променила от миналата вечер.
Черна и изгорена, земята бе покрита на места с купища димяща пепел, стърчаха тук-там печалните скелети на овъглени дървета. В далечината се чуваше все още тътенът на пожара, червеникав дим се стелеше на хоризонта.