— Няма да чакаш дълго — отговори другият.
— Разчитам на тебе, Кенеди, аз си свърших моята работа.
— Добре, добре, няма нужда от толкова приказки, за да се разберем — сви рамене Кенеди. — Само че трябваше да ги заведеш на не толкова добре защитено място. Тук не е лесно да ги изненадаме.
— Това вече е ваша работа — злобно се усмихна Бърборко.
Събеседникът му го погледна внимателно.
— Хм, внимавай, побратиме — каза той, — с хора като нас да се седи на два стола е неразумно.
— Аз не седя на два стола. Но ние с тебе доста отдавна се познаваме, нали, Кенеди?
— Е, та какво?
— Какво ли? Просто не искам и този път да ми се случи това, което вече ми се случи веднъж, нищо повече.
— Отказваш ли се, или имаш намерение да ни измениш?
— Не се отказвам и нямам никакво намерение да ви изменям. Само че…
— Само че?…
— Този път не искам да ви доставя обещаното, докато условията ми не бъдат честно приети, иначе…
— Е, сега поне си откровен.
— Човек трябва да бъде честен в сделките — рече Бърборко и поклати глава.
— Да, така е. Добре, повтори условията си, ще видя дали можем да ги приемем.
— Защо да ги повтарям? Ти не си главният, нали?
— Не съм, но при все това…
— Ти нищо не можеш да направиш, няма смисъл. Е, ако беше тук Уактено — човекът, който убива, — друго щеше да бъде. Сигурен съм, че с него бързо щяхме да се разберем.
— Щом е така, говори, той те слуша — изгърмя звучен глас.
Храстите се раздвижиха и човекът, който дотогава бе слушал безмълвно разговора, очевидно бе решил, че е време да се появи, бързо изскочи от гъсталака и застана между двамата.
— Охо, вие сте ни подслушвали, капитан Уактено — каза невъзмутимо Бърборко.
— Това смущава ли те? — иронично се усмихна новодошлият.
— Ни най-малко.
— Тогава продължавай, приятелю, слушам те.
— Действително — каза водачът, — така е може би по добре.
— Отлично. Говори!
Човекът, когото Бърборко нарече със страшното индианско име Уактено, беше напълно белокож, най-много на тридесет години, висок и добре сложен, с красива стойка. Носеше с известна небрежност живописен костюм на следотърсач. По лицето му с благородни черти се четеше онзи израз на надменност и сдържаност, който често се среща у хората, свикнали със суровия, свободен живот в прериите.
Той погледна Бърборко с големите си блестящи очи и на устните му се появи загадъчна усмивка. Нехайно се облегна на пушката си и заслуша водача.
— Ще ви предам хората, които са ми платили, за да ги придружавам и водя, само ако имам голяма полза от това — каза бандитът.
— Така е — съгласи се Кенеди. — И капитанът е готов да те възнагради.
— Да — кимна другият.
— Много добре — каза водачът. — Но какво ще бъде възнаграждението?
— Какви са твоите искания? — запита капитанът. — Нали трябва да знаем условията ти, за да видим дали може да ги приемем?
— Условията ми са много прости.
— По-точно?
Бърборко се поколеба, или по-скоро взе да пресмята възможностите за печалба и загуба, които тази сделка му предлагаше, после продължи:
— Мексиканците са много богати.
— Възможно е — каза капитанът.
— Та, струва ми се…
— Говори, без да извърташ, Бърборко, няма време за усуквания. Както у всички мелези, индианската ви кръв все се обажда и не можете искрено да пристъпвате към същността на нещата.
— Добре — грубо почна водачът, — искам пет хиляди пиастри, иначе нищо няма да стане.
— Най-после, поне да знаем за какво говорим. Та, значи, искаш пет хиляди пиастри?
— Да.
— И срещу тази сума се задължаваш да ни предадеш генерала, племенницата му и всички, които ги придружават, така ли?
— Щом кажете.
— Добре. А сега слушай аз какво ще ти кажа.
— Слушам.
— Ти ме познаваш, нали?
— Познавам те отлично.
— Знаеш ли, че на думата ми може да се разчита.
— Напълно.
— Добре. Ако изпълниш честно задължението, което поемаш по собствена воля, значи ако ни предадеш, не казвам всички мексиканци от експедицията, хора наистина достопочтени, но неинтересни за мен, а само младото момиче, което се нарича доня Лус, давам не пет хиляди, както ти искаш, а осем хиляди пиастри. Надявам се, че разбираш какво ти говоря, нали?
Очите на Бърборко светнаха алчно.
— Да — отвърна той.
— Добре.
— Но ще бъде трудно да я изведа сама от лагера.
— Това е вече твоя работа.
— Предпочитам да ви ги предам всички заедно.
— По дяволите! За какво ми са?
— Хм. Какво ще каже генералът?
— Това не ме интересува. Отговори, приемаш ли предложението, или не го приемаш?