Образът, на трапера, обграден от светлия ореол на човек, който с непоколебима решителност може да се бори лице в лице със страхотна опасност и да я превъзмогне, бе непрестанно пред очите й. Тя с гордост си приповтаряше различните перипетии на тази трагедия, траяла само няколко часа, в която траперът бе играл главната роля. Безпогрешната памет, с която са надарени младите непорочни момичета, възкресяваше точно и най-незначителните подробности от преживяното. С една дума, тя мислено възстановяваше всички събития, свързани с неочакваното появяване на трапера, благодарение на чиято неукротима смелост и хладнокръвие те бяха приключили щастливо за тях тогава, когато вече бяха загубили всяка надежда за спасение.
Внезапното заминаване на ловеца, отказът му да приеме най-естествената благодарност, сякаш той вече не се сещаше за онези, които бе спасил, бяха засегнали младото момиче. То се чувствуваше неизразимо засегнато от действителното или престорено равнодушие, което траперът бе проявил. Ето защо доня Лус непрестанно мислеше как да накара спасителя си да се разкае за това безразличие, ако случайно се срещнат втори път.
Известно е, макар това на пръв поглед да изглежда нелепо, че от омразата, или поне от любопитството, до любовта има само една крачка. Доня Лус направи тази крачка тичешком, без даже сама да забележи.
Както споменахме, доня Лус бе възпитана в манастир, чиито стени я ограждаха от света. Детството й бе преминало тихо и безцветно в изпълнение на разни религиозни или по-скоро суеверни задължения, които в Мексико са главната основа на религията. Когато вуйчо й я взе от манастира, за да я поведе из прерията, младото момиче не познаваше дори най-незначителните изисквания на живота и знаеше за външния свят, в който изведнъж бе потопено, толкова, колкото слепец по рождение знае за блясъка на слънчевите лъчи. Това нейно невежество бе добре дошло за плановете на вуйчо й и то за самата доня Лус се оказа сериозна пречка, в която тя често, без да ще, се препъваше.
Благодарение на грижите на вуйчо й дните преди заминаването им изтекоха почти безоблачно. Трябва все пак да отбележим една случка, на вид без значение, но която остави в душата на доня Лус дълбоки следи. Генералът бе цял погълнат от подготовката на експедицията — наемаше хора, за всичко трябваше да се погрижи и бе принуден да изостави племенницата си. За да не скучае обаче, ако стои все сама с една старица в неговия дворец на Кале де лос платерос, той често я изпращаше у една своя сродница, в чийто дом се събираше отбрано общество, сред което момичето прекарваше относително приятни вечери.
Една вечер имаше повече гости и те се разотидоха по-късно. Старият часовник на манастира Мерсед едва започваше да бие единадесет, когато доня Лус и гувернантката й, водени от един слуга с голям фенер в ръка, се прибираха в двореца, като плахо се оглеждаха. На няколко крачки от двореца, на ъгъла на улиците Св. Августин и Платерос, четири-пет съмнителни лица изникнаха сякаш от земята, с един удар загасиха фенера на слугата и заобиколиха двете жени. Ужасът на младото момиче беше неописуем.
То беше толкова изплашено, че не можа дори да извика, само падна на колене пред бандитите със сплетени ръце, докато гувернантката надаваше оглушителни писъци.
Мексиканските бандити, които бяха много делови хора, на бърза ръка завързаха устата на гувернантката с кърпата й и я принудиха да млъкне. После, с онова спокойствие, с което подобни хора си вършат работата, сигурни в своята безнаказаност, понеже делят плячката си с властите, се заеха да пребъркват жертвите си. Не срещнаха никаква съпротива. Напротив, двете жени сами побързаха да дадат скъпоценностите си, които бандитите радостно набутаха в джобовете си.
Но в решителния момент една шпага внезапно изсъска над главите им и двама бандити се простряха на земята, като кълняха и виеха от болка. Останалите обаче, засегнати от такова нападение, на каквото не бяха свикнали, се окопитиха и се нахвърлиха срещу неизвестния нападател, за да отмъстят за другарите си. Последният, без да се плаши от броя им, отстъпи крачка, зае отбранителна позиция и се приготви добре да ги посрещне. Случайно лунен лъч освети лицето му. Бандитите се стъписаха и скриха своите мучете в ножниците.
— Аха — рече непознатият с презрителна усмивка, — познахте ли ме, гълъбчета? Дявол да го вземе. Така ли изпълнявате заповедите ми? Ще поговорим по това. Хубав урок щях да ви дам.