— Добре тогава, съгласен съм — каза той и тръгна след нея.
Младото момиче запляска радостно с ръце. След миг закуската бе готова и двамата седнаха на масата.
Докато сипваше на вуйчо си и внимаваше нищо да не му липсва, доня Лус го наблюдаваше под око и изглеждаше толкова смутена, че накрая генералът я запита, като я гледаше изпитателно:
— Я кажи, сигурно си решила да ме молиш за нещо, Лусита. Нали знаеш, че нищо не мога да ти откажа.
— Вярно е, вуйчо. Но този път се страхувам, че мъчно ще успея да ви убедя.
— А, значи е нещо сериозно? — весело запита генералът.
— Напротив, мили вуйчо, но въпреки това се страхувам, че ще ми откажете.
— Говори, мое дете — отвърна старият воин разчувствуван, — говори без страх. Когато ми кажеш всичко, тогава ще ти отговоря.
— Е, добре, вуйчо — изчерви се доня Лус и продължи с решителен го: — Трябва да ви призная, че никак не ми е приятно да стой в лагера.
— Разбирам те много добре, мое дете, но какво мога да направя?
— Всичко.
— Как така?
— Вижте, вуйчо! Ако и вие стояхте тук, нямаше да има значение. Щяхте да бъдете при мене.
— Много мило е това, което ми казваш, но ти знаеш, че не мога да бъда постоянно тук, тъй като отсъствувам всяка сутрин.
— Да, точно това е пречката.
— Наистина.
— Но ако вие поискате, тя може лесно да бъде превъзмогната.
— Така ли мислиш?
— Сигурна съм.
— Не виждам как може да стане това. Освен ако реша да не излизам и да стоя при тебе.
— О, има начин всичко да се уреди.
— Сериозно ли говориш?
— Разбира се, вуйчо.
— Я гледай, я гледай, и какъв е този начин, миличка?
— Няма да ми се сърдите, нали, вуйчо?
— Глупавичка! Сърдил ли съм ти се някога?
— Вярно, вие сте толкова добър.
— Хайде, говори, малка хитрушо!
— Е, добре, вуйчо, този начин е…
— Този начин е…?
— Да ме вземате със себе си всяка сутрин.
— Охохо! — сви вежди генералът. — Знаеш ли какво искаш, мило дете?
— Но, вуйчо, нещо съвсем естествено, струва ми се. Генералът не отговори. Беше се замислил. Доня Лус следеше с тревога лицето му.
След няколко мига той вдигна глава.
— Всъщност — промълви той — така може би е по-добре. Наистина ли ще ти бъде приятно да идваш с мене? — зашита той, вперил поглед в лицето й.
— О, мили вуйчо, вие сте толкова добър!
— Е добре, приготви се; отсега нататък ще ме придружаваш в моите утринни разходки.
Доня Лус скочи, целуна вуйчо си развълнувано и нареди да оседлаят коня й.
Четвърт час по-късно младото момиче и генералът, предшествувани от Бърборко и следвани от двама улани, напуснаха лагера и навлязоха в гората.
— В коя посока искате да отидем днес, генерале? — запита водачът.
— Заведете ни до трал е реките хижи, за които ни споменахте вчера.
Водачът се поклони в знак на покорство. Малкият отряд вървеше бавно и трудно по едва очертана пътека, на всяка крачка канете се заплитаха е лиани или се препъваха в корени на дърветата, подаващи се от земята.
Доня Лус беше щастлива. Може би при тези разходки щеше да срещне Честно сърце.
Бърборко, който вървеше няколко крачки напред, изведнъж нададе вик.
— Е, какво толкова необикновено става, Бърборко, та се решавате да си отворите устата — запита генералът.
— Пчели, господарю!
— Как пчели? Нима има пчели по тези места?
— Да, отскоро.
— Как отскоро?
— Точно така. Нали знаете, че пчелите са пренесени в Америка от белите?
— Вярно. Но как ще има пчели тук?
— Много просто. Пчелите са предните постове на белите. С нахлуването на белите във вътрешността на Америка пчелите отлитат напред, за да им очертаят пътя и да посочат обезлесените места. Появяването им в някоя необитаема област винаги предвещава пристигането на колония пионери или скватери.
— Колко странно! — промълви генералът. — Сигурен ли сте в това, което казвате?
— О, разбира се, господарю. Това е известно на всички индианци. И те никога не се мамят: оттеглят се, щом видят, че пристигат пчели.
— Много чудно наистина!
— Медът им сигурно е много вкусен — каза доня Лус.
— Чудесен, сеньорита, ако искате, много лесно ще ви извадим мед.
— Съгласни сме — каза генералът.
Водачът сложи върху храстите примамка за пчели и след малко забеляза с острия си поглед, че няколко насекоми вече се вият над гъстака. Направи знак на следващите го да спрат.
Пчелите накацаха върху примамката, опитаха я от всички страни и след като се запасиха, се издигнаха високо във въздуха и бързо като куршуми полетяха в права линия.
Водачът проследи внимателно посоката, в която пчелите отлетяха, даде знак на генерала и на останалите да го последват. След това препусна, прескачайки преплетените корени, падналите дървета, храстите, без да сваля поглед от небето. По този начин след едночасова изтощителна гонитба успяха да открият кошера в хралупата на едно изсъхнало абаносово дърво. Със силно жужене пчелите нахлуха в него през един отвор на повече от осемдесет стъпки над земята.