Групата препусна в бърз тръс и за по-малко от половин час стигна до първите укрепления на лагера.
Капитан Агилар и докторът посрещнаха пътниците.
Вечерята беше отдавна готова и всички седнаха на трапезата.
Но тъгата, която бе обхванала генерала и племенницата му, се засилваше, вместо да изчезне. Това се чувствуваше ясно и всички се хранеха бързо, без да разговарят. Накрая, под предлог, че е изморен, всеки се оттегли за почивка, но всъщност искаше да бъде сам и да се съсредоточи върху днешните събития.
И водачът не се чувствуваше спокоен. Един мъдрец е казал, че нечистата съвест е най-тягостният другар за през нощта. А съвестта на Бърборко беше най-мръсна от всички нечисти съвести и затова никак не му се спеше. Той се разхождаше из лагера, напразно търсеше в изтерзания си от безпокойство, а може би и от угризения мозък някакъв начин да излезе от кашата, в която се бе забъркал, но колкото и да мъчеше въображението си, не успяваше да надвие страха.
Вече бе късна нощ, луната се бе скрила, над стихналия лагер се бе спуснал дълбок мрак.
Всички спяха или се преструваха, че спят. Само водачът, който бе поел първата смяна, бдеше, седнал на един денк; скръстил ръце, втренчил поглед, той се чувствуваше обзет от все по-мрачни мисли.
Внезапно някаква ръка докосна рамото му и нечий глас пошушна на ухото му само една дума:
— Кенеди!
С обичайните при всички случаи за индианеца и метиса хладнокръвие и бавност водачът се огледа изпитателно, за да разбере дали е сам, после хвана ръката, която още бе облегната на рамото му, и повлече нощния посетител към един отдалечен кът, където беше сигурен, че никой не ще ги види.
Когато двамата мъже минаваха покрай палатката, завесата се полуотвори и една сянка се плъзна безшумно след тях.
Двамата мъже се прикриха между денковете, застанаха съвсем близо един до друг и заговориха шепнешком.
— Слава богу! — промълви водачът. — С нетърпение чаках да дойдеш, Кенеди!
— Знаеше ли, че ще дойда? — запита другият недоверчиво.
— Не, но се надявах.
— Нещо ново?
— Да, много.
— Говори бързо!
— Всичко е загубено.
— Ха! Какво искаш да кажеш?
— Това, което казвам. Днес генералът, аз го водех, отиде…
— Зная, видях ви.
— По дяволите! Защо не ни нападна?
— Бяхме само двама.
— Аз щях да съм третият и щяхме да бъдем с равни сили, с генерала имаше само двама улани.
— Вярно, не се сетих.
— Сгрешил си, всичко щеше да бъде вече свършено, а сега вероятно планът ни ще пропадне.
— Как така?
— Е! Ясно как. Генералът и племенницата му разговаряха надълго с тоя хитрец Черния елен, а както ти е известно, той отдавна ме познава и сигурно ги е предупредил да се пазят от мене.
— Защо тогава ги заведе до езерото на бобрите?
— Можех ли да предполагам, че ще срещнем този проклет трапер?
— При нашия занаят трябва да бъдем винаги нащрек.
— Прав си. Наистина сбърках. Но сега нищо не може да се направи, защото ми се струва, че Черния елен е осведомил подробно генерала за мен.
— Хм! Сигурно е така, какво да правим тогава?
— Трябва да действуваме колкото може по-бързо, за да нямат време да вземат мерки.
— Точно това искам и аз, нали знаеш?
— Да. Къде е капитанът? Върна ли се вече?
— Пристигна тази вечер. Всички наши хора са скрити в пещерата. Четиридесет души.
— Браво! Ах, защо не дойдохте всички, а само ти? Видя ли какъв удобен случай изпуснахме. Те спят като заклани, за десет минути щяхме да ги изловим.
— Прав си, но не може всичко да се предвиди. Освен това иначе беше уговорено с капитана.
— Вярно. Ами тогава защо си дошъл?
— За да ти известя, че сме готови и чакаме само сигнал от тебе, за да действуваме.
— Кажи как да постъпя, посъветвай ме!
— Какво дяволите, искаш да те посъветвам? Знам ли аз какво става тук, та да ти кажа как да действуваш?
Водачът помисли, след това вдигна глава и внимателно се вгледа в небето.
— Слушай — каза той, — сега е най-малко два часът.
— Да.
— Ще се върнеш в пещерата.
— Веднага ли?
— Да.
— Добре. После?
— Ще кажеш на капитана, че ако иска, ще му предам момичето още тази нощ.
— Хм, това ми изглежда трудно.
— Ти си просто глупак.
— Може, обаче не виждам как ще свършиш тази работа.
— Чакай малко. Охраната на лагера е разпределена така: през деня войниците караулят на укрепленията. Но тъй като не са свикнали с живота в прерията и през нощта тяхната помощ би била повече вредна, отколкото полезна, другите водачи и аз сме натоварени с охраната на лагера, докато войниците спят.
— Умно са го измислили — засмя се Кенеди.