— Нямам право да се оплаквам, вожде — отговори старецът. — Откакто съм при вас, с мен се отнасят с голямо уважение.
— Моят брат е приятел — надуто отговори команчът. Старецът се поклони.
— Ние сме вече в нашите ловни земи — поде индианецът, — а моят брат, Беловласата глава, е уморен от дългия си живот. Той е много по-добър за огъня на Съвета, отколкото да преследва на кон елени или бизони. И тъй, какво желае моят брат?
— Вожде — отговори старецът, — вашите думи са самата истина. Беше време, когато като всяко дете на прерията, прекарвах по цели дни на лов, възседнал буен мустанг; силите ми сега изчезнаха, тялото ми загуби своята гъвкавост, а погледът ми — своята непогрешимост. Вече не съм годен за поход, колкото и кратък да е той.
— Добре — отговори невъзмутимо индианецът, изпускайки кълба дим през устата и ноздрите си, — нека моят брат каже на своя приятел какво желае, и то ще бъде изпълнено.
— Благодаря, вожде. Ще се възползувам от вашето благосклонно предложение. Ще бъда щастлив, ако се съгласите да ми дадете всичко необходимо, за да се прибера безпрепятствено в земите на белите, където ще мога спокойно да преживея малкото дни, които ми остават.
— Ха, как да не го направя? Няма нищо по-лесно от това. Щом се приберем при нашето племе, тъй като моят брат не желае да остане при червенокожите си приятели, желанията му ще бъдат изпълнени.
Настъпи кратко мълчание. Старецът помисли, че разговорът е привършен, и се приготви да се отдалечи. С властно движение Орлова глава му заповяда да остане.
Известно време го гледа изпитателно, изтърси лулата си, пъхна я в пояса и със странен израз каза тъжно:
— Моят брат е щастлив. Макар че е преживял много зими, той не върви сам по пътищата на живота.
— Какво иска да каже вождът? — запита старецът. — Не разбирам.
— Моят брат има семейство, нали? — продължи команчът.
— Уви! Моят брат се лъже. Аз съм сам на тоя свят.
— Какво говори моят брат? Не е ли до него съпругата му?
Тъжна усмивка се очерта по бледите устни на стареца.
— Не — каза той след кратко мълчание, — аз нямам съпруга.
— Каква му е тогава тази жена? — запита вождът, преструвайки се на изненадан, и посочи възрастната мексиканка, която стоеше тъжна и мълчалива до стареца.
— Тази жена е моята господарка.
— Уф! Моят брат да не би да е роб? — рече команчът със зла усмивка.
— Не — отвърна гордо старецът, — аз не съм роб на тази жена, а неин предан слуга.
— Уф! — възкликна отново индианецът и поклати глава, като дълбоко се замисли над отговора на стареца.
Но той не можа да проумее тънката разлика в — думите, отказа се да разреши тази неразбираема за него задача, тръсна глава, иронично погледна стареца през полуотворените си клепачи и го запита:
— Добре тогава, жената ще замине ли с моя брат?
— Така смятам.
Възрастната жена, която дотогава бе седяла мълчалива, помисли, че е време да се намеси.
— Благодаря на вожда за всичко — каза тя. — И понеже той е толкова добър, че се поставя на наше разположение, ще ми позволи ли да се обърна към него с една молба?
— Нека моята майка говори, ушите ми са отворени.
— Аз имам син, който е велик бял ловец и сега навярно се намира в прерията. Ако моят брат се съгласи да ни държи още няколко дни при себе си, може би ще го срещнем; под негова закрила ние няма от какво да се боим.
При тези непредпазливи думи старецът направи уплашено движение.
— Сеньора — бързо каза той на матерния си език, — внимавайте-какво…
— Тишина! — прекъсна го индианецът строго. — Защо моят брат говори пред мене на непознат език? Или се бои, че ще разбера неговите думи?
— О, вожде — промълви старецът и махна отрицателно с ръка.
— Нека тогава моят брат да остави бледоликата ми майка, тя говори на един вожд.
Старецът млъкна, но сърцето му се сви от тежко предчувствие.
Орлова глава знаеше много добре с кого има работа и си играеше с двамата като котка с мишка. Без да издава чувствата си, той се обърна към жената, поклони й се с вродената учтивост, свойствена на индианците, и каза тихо и приветливо:
— О, о! Синът на моята майка бил велик ловец? Толкова по-добре.
Сърцето на бедната жена се разтуптя от радост.
— Да — гордо каза тя, — той е един от най-смелите трапери в западните прерии.
— Уф! — възкликна още по-любезно вождът. — Твоят именит син трябва да има име, почитано от всички в прериите.
Беловласият старец приличаше на мъченик. Следен от строгия поглед на команча, той не знаеше как да предупреди своята господарка да не произнася името на сина си.
— Неговото име е много известно — каза жената.