— О! — намеси се старецът. — Всички майки са такива, за тях синовете им са винаги герои. Макар че е прекрасен момък, синът й не е нещо повече от другите и името му сигурно не е стигнало до ушите на моя брат.
— Откъде знае моят брат? — запита индианецът с язвителна усмивка.
— Така си мисля, пък моят брат и да го е чул случайно, навярно то отдавна се е заличило от паметта му и не си струва да му се припомня. Ако моят брат позволи, ние ще си вървим, денят беше уморителен повече е време за почивка.
— След малко — каза кратко команчът и като се обърна към жената, я запита настойчиво: — Как е името на бледоликия вони?
Разбрала от намесата на своя верен слуга, чиято преданост и предпазливост добре познаваше, че е направила грешка, старата жена се чудеше как да я поправи.
— Не ме ли чува моята майка? — поде вождът.
— Защо трябва да ви казвам едно име, което, по всичко изглежда, ви е непознато и ни най-малко не може да ви интересува? Ако моят брат ми позволи, аз ще си отида.
— Не преди моята майка да ми е казала името на своя син, великия воин — каза команчът, като свъси вежди и с нескриван гняв тропна с крак.
Старецът разбра, че всичко това трябва час по-скоро да приключи; мигновено се реши и каза:
— Моят брат е велик вожд; въпреки че косата му е тъмна, мъдростта му е огромна. Аз съм негов приятел и съм сигурен, че той не ще иска да злоупотреби със случайността, която е поставила в ръцете му майката на неговия неприятел: синът на тази жена е Честно сърце.
— Уф! — изсумтя Орлова глава със зловеща усмивка. — Знам. Защо бледоликите имат два езика и две сърца и винаги се опитват да измамят червенокожите?
— Ние не искахме да ви измамим, вожде!
— Докато бяхте при нас, ние се отнасяхме с вас като с хора от племето ни. Аз ви спасих живота.
— Това е вярно!
— Е добре — продължи Орлова глава със същата язвителна усмивка, — аз ще ви докажа, че индианците не забравят и знаят да отвръщат на злото с добро. Вижте тези рани; знаете ли кой ми ги нанесе? Честно сърце! Ние сме врагове. Неговата майка е в моя власт. Аз мога веднага да наредя да я вържат за стълба на изтезанията, това е мое право, нали?
Двамата бели наведоха глави.
— Законът на прерията е: око за око, зъб за зъб! Изслушай ме, стари дъбе: заради нашето старо приятелство аз ви давам срок. Утре при изгрев слънце ти ще тръгнеш да търсиш Честно сърце. Ако след четири дни той не дойде да се предаде сам в ръцете ми, неговата майка ще загине. Моите млади воини ще я изгорят жива на кървавия стълб, а моите братя ще си направят бойни свирки от нейните кости. Върви! Казах!
Старецът се опита да умилостиви вожда, падна на колене, но отмъстителният индианец го ритна и се отдалечи.
— Ах, сеньора — промълви старецът отчаян, — вие сте загубена!
— Преди всичко, Еусебио — прошепна майката, задавена от сълзи, — не довеждай сина ми на никаква цена! Какво значение има, че аз ще умра? Уви! Не живях ли и без това много дълго?
Старият слуга я изгледа с възхищение.
— Винаги ще си останете същата! — каза той развълнувано.
— Нима животът на майката не принадлежи на детето й? — беше отговорът на любещото сърце.
Сломени от мъка, двамата старци се прислониха до едно дърво и не мигнаха цялата нощ.
Орлова глава сякаш не забелязваше отчаянието им.
XVIII
ЕУСЕБИО
Мерките, които Орлова глава бе взел, за да заличи следите на отряда, можела да заблудят само бели, неспособни да се движат без компас в безкрайните пусти прерии, с по-малко изострени сетива от сетивата на следотърсачите и траперите. Но за хора като Честно сърце и Веселяка тези мерки бяха съвсем недостатъчни.
Двамата смели следотърсачи нито за миг не загубиха следите на команчите. Свикнали с индианските похвати, те не можеха да бъдат измамени нито от внезапните завои, нито от криволиченията, нито от лъжливите спирания, т.е. нито от едно от безбройните препятствия, които команчите бяха оставили по пътя си.
Помагаше им още нещо, за което команчите не бяха се сетили и което насочваше двамата трапери толкова ясно, колкото ако команчите сами се бяха погрижили да обозначат пътя си.
По-горе споменахме, че при развалините на една коли ба траперите бяха намерили вързана ловна хрътка. След като бе освободено, кучето се позавъртя около Веселяка, после с вирнат нос хукна да настигне господаря си — стария Еусебио. И наистина го настигна.
Следите на кучето, които индианците не се бяха погрижили да заличат по простата причина, че не ги бяха забелязали, се виждаха навсякъде, а за опитни трапери като Честно сърце и Веселяка те бяха предостатъчно указание за вярната посока.