— Оплаква ли се от някого моят брат? — запита старейшината.
— Да — отвърна Орлова глава. — Аз бях оскърбен от един бял трапер. На няколко пъти той нападна моя лагер, уби из засада няколко от моите млади воини, аз самият бях ранен от него. Този трапер е най-върлият враг на команчите, той ги преследва и гони като диви зверове, за да се наслаждава на мъките им и да слуша стенанията им.
При тия думи, произнесени необикновено изразително, тръпка на гняв премина сред насъбраните вождове. Разбирайки, че е спечелил на своя страна слушателите си, без да даде израз на радостта си, хитрият индианец продължи:
— Ако ставаше въпрос само за мене, аз бих могъл да простя тези обиди, колкото и да са тежки. Но тук става въпрос за един наш общ враг, за човек, който се е заклел да погуби цялото ни племе. Ето защо аз не ще се поколебая да го сразя посредством най-близкото му същество, колкото и тягостно да е това за мен. Неговата майка е в ръцете ми. Но аз не се реших да я принеса в жертва. Не се поддадох на омразата си. Исках да бъда справедлив. За мен бе много лесно да убия тази жена, но предпочетох да изчакам вашето решение, достопочтени вождове на нашето племе. Сторих и нещо повече, защото се отвращавам без нужда да проливам кръв т да наказвам невинния заради виновния. Дадох на тази жена четири дни срок, за да може нейният син да я спаси, като сам се яви и изтърпи изтезанието на нейно място. Един бледолик, също мой пленник, отиде да го издири. Но синът й има заешко сърце. Той има смелост да убива само обезоръжени врагове. Той не дойде и няма да дойде… Тази сутрин по изгрев слънце изтече даденият му от мене срок. Къде е този мъж? Той не се яви! Какво ще кажат моите братя? Право ли действувам, или трябва да бъда укорен? Ще бъде ли тази жена привързана към стълба на изтезанията, така че бледоликите грабители, изплашени от нейната участ, да признаят, че команчите са опасни воини, които не оставят ненаказана никоя кръвна обида? Аз свърших! Правилно ли говорих, могъщи мъже?
След тази дълга реч Орлова глава седна на мястото си, скръсти ръце на гърдите си и с наведена глава зачака решението на вождовете.
Дълго мълчание последва думите му.
Най-после Есхис се изправи.
— Моят брат говори добре — каза той. — Думите му са думи на мъж, който не се поддава на страстите. Всичко, което каза, е вярно: белите, нашите кръвожадни врагове, са решили да ни погубят. Колкото да ни е мъчително, изправянето на тази жена на стълба на изтезанията с необходимо.
— Да, необходимо е — повториха вождовете и сведоха глава.
— Тогава — заключи Есхис — направете нужното. Нека това мъчение да бъде изкупление, а не отмъщение. Всички трябва да знаят, че команчите не измъчват жени за удоволствие, но че те знаят да наказват виновниците. Аз свърших!
Вождовете станаха, почтително се поклониха на старейшината и се разотидоха.
Орлова глава бе наложил своето. Той щеше да си отмъсти, без да поема върху себе си отговорността за действие, чиято гадост той напълно разбираше. Бе успял с хитрост да спечели вождовете на племето под благовидния предлог, че държи на правото, което всъщност никак не го интересуваше.
Тогава започнаха приготовленията за изтезанието.
Жените издялаха тънки ясенови клечки за забиване под ноктите на жертвата, други направиха фитили от сърцевина на бъз и ги напоиха със сяра, а най-младите отидоха в гората да насекат зелени клони; запалени на кладата, те щяха да горят бавно, така че да (се получи гъст дим, който щеше да задуши осъдената.
През това време мъжете обелиха кората на едно право дърво, което щеше да послужи за стълб на изтезанията, намазаха го с еленова мас, смесена с червена боя, и около него натрупаха дърва за кладата. Жрецът на племето обиколи няколко пъти стълба, произнасяйки тайнствени заклинания.
След като всичко бе готово, доведоха осъдената до стълба и я накараха да седне, без да я връзват на кладата.
Тогава танцът на скалпа започна.
Нещастната жена гледаше безучастно това, което ставаше около нея. Нищо вече не можеше та я разтревожи — тя бе решила да пожертвува живота си.
Горящите й от треска и подути от сълзи очи шареха безцелно по заобикалящата я тълпа, която надаваше зверски викове. Съзнанието й обаче бе все така ясно и проницателно, както в най-щастливите й дни.
Бедното й сърце бе изпълнено с друга, много по-голяма мъка, в сравнение с която предстоящите изтезания не представляваха нищо. Горката майка трепереше от ужас да не би синът й, предупреден за страшната участ, която я очакваше, да й се притече на помощ, като се предаде в ръцете на жестоките си врагове.