Слухът й бе изострен до краен предел и всеки миг й се струваше, че чува бързите стъпки на своя син, който идва да я спаси. Тя се молеше от дън душата си да умре тя вместо него.
Танцът на скалпа продължаваше около нея със същата ярост.
Голям брой стройни и красиви воини, великолепно украсени, но с начернени лица, обикаляха двама по двама около стълба на изтезанията; начело вървяха седмина с тъпани и хлопки, с татуирани на черни и червени резки лица, а главите им бяха накичени с пера от кукумявка, стигащи до раменете им.
Воините държаха в ръце пушки и боздугани, украсени с пера и червени лентички, и танцуваха, като блъскаха земята с прикладите на пушките си. Те образуваха голям полукръг около стълба на изтезанията, а срещу тях затваряха кръга жените, които също танцуваха.
Орлова глава водеше воините и носеше дълъг прът, на върха на който се люлееше натъпкана със слама сврака, разперила зловещо криле, непосредствено под нея висеше човешки скалп, а по-надолу още един скалп, кожа от рис и птичи пера.
След като индианците танцуваха така известно време, свирачите се наредиха до осъдената и започнаха да крещят, да бият с все сила тъпаните и да тръскат хлопките; вдигаше се оглушителен шум.
Тази игра продължи дълго време, съпровождана от ужасни викове. Всичко това можеше да подлуди нещастната жена, предвещавайки й страшните изтезания, които я очакваха.
Най-после Орлова глава докосна леко осъдената с жезъла си. При този знак шумът незабавно секна, редовете се разтуриха и всеки хвана оръжието си.
Изтезанието започваше!
XX
ИЗТЕЗАНИЕТО
Щом танцът на скалпа свърши, най-изтъкнатите воини се наредиха пред стълба на изтезанията с оръжие в ръка, а жените, особено по-старите, се нахвърлиха срещу осъдената нещастница и започнаха да я хулят, да я блъскат, да дърпат косите й, да я бият. Тя не се съпротивляваше, не се бранеше. Единственото нещо, за което вътрешно се молеше, бе изтезанието да започне час по-скоро.
Тя бе следила с трескаво нетърпение танца на скалпа, защото се боеше, че любимият й син може да се появи и да застане между нея и палачите й. Сърдеше се на индианците, че губят ценно време в ненужни церемонии. Ако имаше сили, би ги упрекнала, задето толкова се бавят и суетят преди да изпълнят присъдата.
Всъщност команчите, макар да приемаха тази присъда като справедлива, се отвращаваха от мисълта, че ще подложат на мъчения една вече възрастна, беззащитна жена, която никога не бе им сторила никакво зло.
Дори Орлова глава, въпреки своята омраза, изпитваше смътно угризение за престъплението, което възнамеряваше да извърши. Затова, вместо да ускори последните приготовления, той действуваше бавно и с отвращение, което не успяваше да превъзмогне.
Тези храбри мъже, привикнали на най-големи опасности, смятаха за безчестно да изтезават едно слабо същество, жена, чиято единствена защита са сълзите. Ако насреща им беше мъж, цялото племе щеше единодушно да се произнесе за привързването му към стълба на изтезанията.
Като пленници, индианците гледат с насмешка на мъченията, ругаят палачите си и в предсмъртните си песни упрекват победителите си, че са подли и че не умеят да изтезават жертвите си, изброяват своите подвизи, изреждат имената на враговете, чиито скалпове са смъкнали. Със своето язвително и пренебрежително държане към победителите си те предизвикват гнева им, засилват омразата им и по този начин до известна степен оправдават жестокостта им.
Но какво удовлетворение може да достави екзекуцията на една слаба, примирена със съдбата си, като агнец пред заколение, полумъртва жена? Никаква слава не очакваше мъчителите й. Напротив, всички щяха да ги осъдят!
Команчите разбираха това. Ето защо се колебаеха. Все пак присъдата трябваше да се изпълни.
Орлова глава се приближи до пленницата, отстрани досадните жени и я запита с глух глас:
— Жено, аз изпълних обещанието си. Твоят син не дойде и ти трябва да умреш!
— Благодаря — каза тя отмаляла, като се подпря, за да не падне.
Индианският вожд я гледаше, без да разбира.
— Не се ли страхуваш от смъртта? — запита я той.
— Не — отвърна тя и го погледна кротко, — смъртта за мене ще бъде добре дошла. Животът ми бе непрестанна мъка. Смъртта за мене ще бъде истинско освобождение.
— А синът ти?
— Синът ми ще бъде спасен, ако аз умра. Ти се закле в костите на прадедите си.
— Да, заклех се.
— Тогава свършвайте по-скоро с мене.
— Нима жените от твоето племе са като нашите индианки, които приемат изтезанията, без да трепнат? — запита той удивено.
— Да — отвърна тя развълнувано, — всички майки гледат с презрение на изтезанията, когато се касае за спасението на децата им.