— Уф! — прекъсна го Орлова глава. — Моят брат говори добре. Но раната, която ми нанесе, още не е заздравяла.
— Моят брат е неразумен — отговори траперът. — Нима той ме смята толкова несръчен стрелец, че да не съм могъл да го убия, ако такова е било намерението ми? Аз ще ви докажа на какво съм способен и как разбирам доблестта на воина. Само да дам знак и тази жена и това дете не ще бъдат живи.
— Да — потвърди Веселяка.
Тръпки минаха сред присъствуващите. Орлова глава почувствува как студена пот изби по слепоочията му.
Честно сърце млъкна за миг и обгърна индианците със загадъчен поглед. След това пренебрежително сви рамене, хвърли оръжието в краката си, скръсти ръце на широките си гърди и се обърна към канадеца.
— Веселяк — каза той със спокоен и твърд глас, — освободи тези две клети създания.
— Мислиш ли какво говориш? — извика канадецът като гръмнат. — Това ще бъде смъртната ти присъда.
— Знам.
— Но в такъв случай?…
— Моля те.
Канадецът не отговори, само започна да си подсвирква през зъби. Извади ножа си и с един удар преряза вървите на пленниците си. Те подскочиха като ягуари и с радостен вик се скриха сред своите. Канадецът прибра ножа, хвърли оръжието си, слезе от коня и решително застана до Честно сърце.
— Какво правиш? — извика Честно сърце. — Бягай, приятелю!
— Да бягам ли? Защо? — отговори безгрижно канадецът. — О, не! Тъй като и без това някой ден ще се мре, предпочитам да умра днес. Никога може би не ще ми се удаде по-добър случай.
Двамата стиснаха ръцете си с мъжка сила.
— Сега, индиански вождове — спокойно каза Честно сърце, — ние сме във ваша власт. Правете каквото намерите за добре.
За миг команчите се спогледаха изумени. Стоическото себеотрицание на двамата мъже, които можеха не само да им се изплъзнат, но и да се възползуват от своето огромно предимство, за да им диктуват условията си, а вместо това хвърлиха оръжието и се предадоха в техните ръце, надминаваше всички героични дела, е които се славеше тяхното племе.
Настъпи дълго мълчание, при което биха могли да се чуят ударите на сърцата в гърдите на всички тези бронзови мъже; със своята примитивна природа те прекрасно чувствуваха и отлично преценяваха истинския героизъм и благородство.
След няколко мига колебание Орлова глава също хвърли оръжието си, приближи се до траперите и като се стараеше да си придаде напълно равнодушен и безразличен вид, каза с развълнуван глас:
— Вярно е, бледолики воини, вие сте надарени с голямо благоразумие и то смекчава думите, които ни отправяте. Ние всички ви разбираме. Знаем също, че истината говори чрез вашите уста. Много е трудно за нас, индианците, които нямаме разума на белите, да не извършим понякога неволно осъдителна постъпка. Но ние вярваме, че Честно сърце ще разкъса обвивката на сърцето си, за да стане и то ясно като нашето. За нас томахавката ще бъде заровена толкова дълбоко в земята, че и синовете на синовете на нашите внуци, след хиляди месеци и сто отгоре, не ще могат да я открият.
После сложи двете си длани върху раменете на трапера, целуна го между очите и добави:
— Нека Честно сърце бъде мой брат!
— Така да бъде — отвърна траперът, щастлив от тази развръзка. — Отсега нататък аз ще се държа с команчите толкова приятелски, колкото недоверчиво съм се отнасял към тях досега.
Индианските вождове наобиколиха новите си приятели и с цялата си чистосърдечност изразиха обичта и уважението си към тях.
Двамата трапери отдавна бяха известни сред племето змия. Техните подвизи, разказвани от старите воини вечер около лагерния огън, бяха разпалвали въображението на младежите и предизвиквали възхищение.
Помиряването на Честно сърце с Орлова глава бе напълно искрено и от старата им вражда не остана нито следа.
Доблестта на белия трапер бе победила ненавистта на червенокожия воин!
Двамата мъже разговаряха спокойно, седнали пред входа на една от палатките, когато се чу силен вик и в лагера се втурна запъхтян индианец, с изкривено от ужас лице.
Всички го наобиколиха, за да разберат какво се е случило. Индианецът се приближи до Орлова глава.
— Какво има? — запита вождът.
Индианецът хвърли свиреп поглед към Честно сърце и Веселяка, които също не разбираха на какво се дължи това негово възбуждане.
— Пазете тези двама бледолики да не избягат, ние сме предадени — извика той, задъхан от умора.
— Нека моят брат се изкаже по-ясно — заповяда Орлова глава.
— Белите трапери, наречени „дългите ножове от Запада“, са се събрали и образуват боен отряд от около стотина души, които се приближава към лагера, за да го нападне от всички страни едновременно.