— Какво, какво — задави се траперът от смях, — открили сте три вида „хи… хи…“
— „Хиростемон пентадактилон“, приятелю, а може и да са четири.
— И на кого е нужно всичко това? Полезно ли е въобще?
— Дали е полезно? — възмути се докторът.
— Не се сърдете, аз не разбирам от тези работи.
— Вярно — отвърна докторът, смекчен от признанието на Черния елен, — вие не можете да схванете огромното значение на тази моя работа, благодарение на която науката прави огромна крачка напред.
— И сте дошли в прерията само за да събирате тези треволяци?
— Да, само за това.
Черния елен го гледа известно време с възхищение, каквото будят необичайните явления. Той не можеше да разбере как един разумен човек може доброволно да се подложи на такива лишения и опасности само за да къса и събира някакви си треви, които не служат за нищо. На края реши, че има работа със смахнат човек, изгледа го състрадателно, клатейки глава, метна карабината на рамо и се приготви да продължи пътя си.
— Добре, добре! — успокоително каза той, сякаш говоше на дете или на побъркан. — Имате право, добри човече. Берете колкото си искате треви. Това не пречи никому, тревата няма да се свърши. Добра сполука и довиждане!
И като свирна на кучетата си, потегли, но след няколко крачки се върна.
— Една дума само — рече той на доктора, който отново се бе задълбочил в работата си.
— Кажете! — отвърна докторът, без да вдига глава.
— Надявам се, че младата сеньора, която вчера гостува с вуйчо си в моята хижа, се чувствува добре. Горкото момиче, да знаете колко много се интересувам от него.
Докторът изведнъж стана и се удари по челото.
— Каква разсеяност от моя страна! — каза той. — Съвсем забравих!
— Какво сте забравили? — запита траперът учудено.
— Аз всякога такива ги върша! — промърмори докторът. — За щастие бедата не е голяма, щом вие сте тук, всичко лесно ще се уреди.
— За каква беда говорите? — запита траперът с лека тревога.
— Можете ли да си представите — продължи докторът спокойно, — науката така ме поглъща, че понякога забравям да ям и да пия, още повече пък поръченията, които ми дават, нали разбирате?
— Говорете, говорете — каза траперът нетърпеливо.
— Много просто. Тръгнах от лагера призори, за да дойда във вашата хижа. Но когато пристигнах тук, бях така очарован от безбройните редки растения, които газех с коня си, че без да мисля повече, спрях, за да откъсна едно рядко растение. После забелязах друго, което нямах в хербария си, после трето… и забравих за какво бях тръгнал. Даже вашето неочаквано появяване преди малко не ми напомни за поръчението до вас.
— Значи сте тръгнали от лагера призори?
— Да, при изгрев слънце.
— А знаете ли сега колко е часът? Докторът погледна слънцето.
— Към три часа. Но това вече няма значение. Понеже сте тук, ще ви предам думите на доня Лус и всичко ще се уреди, нали?
— Дано вашата разсеяност не стане причина за някое голямо нещастие — въздъхна траперът.
— Какво искате да кажете?
— Скоро ще узнаете. Дано се лъжа. Говорете по-бързо. Слушам ви.
— Ето какво, доня Лус ме натовари да ви кажа…
— Значи доня Лус ви изпрати при мене?
— Да, лично тя.
— Да не би да се е случило нещо сериозно в лагера?
— Вярно, че може и да е нещо по-сериозно, отколкото предполагах в началото. Ето какво: нощес един от нашите водачи…
— Бърборко ли?
— Да. Познавате ли го?
— Продължавайте!
— И така, изглежда, че този човек се е сговарял с някакъв друг бандит да предадат лагера вероятно на индианците. Доня Лус по една случайност чула разговора им и когато минавали край нея, за да избягат, стреляла срещу двамата от упор.
— Уби ли ги?
— За нещастие не. Единият, макар и тежко ранен, вероятно е успял да се измъкне.
— Кой?
— Бърборко.
— И после?
— После доня Лус ме закле да дойда при вас и да ви кажа, чакайте… — докторът се замисли — да си припомня думите.
— „Черни елен, часът удари“ — бързо го прекъсна траперът.
— Точно така — зарадва се докторът и си потри ръце. — Думите ми бяха на езика. Признавам, че ми се видяха доста неясни и нищо не разбрах от тях, но вярвам, че вие ще ми ги поясните.
С изкривено от гняв лице траперът здраво го сграбчи за ръка и като приближи лицето си до неговото, му кресна:
— Нещастнико! Защо не дойдохте веднага при мене, вместо да си губите времето като глупак с тия плевели? Вашето забавяне може да погуби всичките ви приятели!