Малката войска беше съставена от сто и тридесет решителни мъже, добре въоръжени и командувани от началници, които не се спираха пред никакво препятствие, не отстъпваха пред никаква опасност.
Тъмнината беше непроницаема. Луната се появяваше от време на време през гъстите черни облаци, пръскаше бледа светлина и придаваше на предметите фантастичен вид. Вятърът нахлуваше на пристъпи из падините с глухи стенания.
Воините вървяха мълчаливи и запомняха в тъмата на призраци, които, изскокнали от небитието, бързат да извършат пъкленото си дело, което само нощта може да приюти под крилото си.
Към полунощ с нисък глас бе даден сигнал за почивка.
Спряха, очаквайки вести от своите разузнавачи.
Всеки се загърна както можеше и легна на мястото, където бе спрял, за да бъде готов да скокне при първия знак.
Никакъв огън не бе запален.
Индианците разчитат само на разузнавачите си и не поставят никога часови, когато се намират на пътеката на войната.
Изминаха два часа.
Лагерът на мексиканците беше най-много на три мили разстояние, но вождовете искаха да бъдат сигурни че пътят е свободен, и ако не е, да разберат с колко души разполага противникът и какви са плановете му за нападение.
Честно сърце бе разяждан от нетърпение. И тъкмо се канеше сам да отиде на разузнаване, когато откъм храсталаците се дочу едва доловим шум и двама души се появиха пред него.
Първият беше индиански разузнавач, а вторият — докторът.
Нещастният учен беше и окаяно състояние. Той бе загубил перуката си, дрехите му бяха разпокъсани, лицето му — изкривено от ужас. По цялото му тяло личаха белези от жестока борба. Когато стигна до Орлова глава и Честно сърце, той се строполи на земята и припадна. Побързаха да го свестят.
VI
ПОСЛЕДНАТА АТАКА
Мексиканските улани, поставени по подстъпите на укреплението, оказваха ожесточена съпротива на пиратите. Разярен от смъртта на капитан Агилар, разбрал, че от такива врагове не може да се очаква пощада, генералът реши да се съпротивява докрай и по-скоро да загине, отколкото да падне в ръцете им. Неговите хора, включително водачите, носачите и жените, на които едва ли можеше да се разчита, бяха само седемнадесет, а пиратите бяха сигурно над тридесет.
Силите явно бяха неравни. Но пък здравата позиция на лагера, кацнал на върха на скалите, донякъде ги уравновесяваше.
Капитан Уактено ясно виждаше трудностите на нападението, което щеше да предприеме, особено при една открита атака. Той бе разчитал на изненадата и най-вече на предателството на Бърборко. Но сега, принуден от стечението на обстоятелствата да действува, разярен от тежките загуби, нанесени на отряда му от капитан Агилар, той бе решил да атакува.
След първия миг на възбуда, когато Уактено видя как хората му падат като гнили круши, а той не може нито да отмъсти за тях, нито да спечели педя земя, реши не да отстъпи, а да превърне обсадата в блокада. Надяваше се, че така ще може да превземе лагера при падането на нощта или в най-лошия случай да принуди чрез глад обсадените да се предадат.
Той беше сигурен, че мексиканците не могат да получат помощ отникъде в тези прерии, където се срещат само индианци, враждебно настроени срещу белите, или пък трапери и ловци, които предпочитат да не се намесват в чужди работи.
Огледа се. Положението оставаше непроменено. Въпреки свръхчовешките им усилия да се изкачат до укрепленията на лагера, пиратите не бяха напреднали нито крачка. Куршумите на мексиканските карабини поваляха в пропастта всеки, който се опитваше да се покаже на открито!
Тогава капитанът приложи веднага своето решение. Даде сигнал за отстъпление, като няколко пъти излая като прерийно куче. Сражението незабавно спря. Пълна тишина покри стръмнините, където миг по-рано се чуваха бойни викове, пушечни изстрели, вопли на ранени.
Хората преустановиха кървавото си дело. Дойде ред на кондорите, лешоядите и ястребите. Естествено бе те да пристигнат след пиратите. Ята зловещи птици закръжиха над труповете с пронизителни крясъци. Потресени от отвратителното зрелище, обсадените в скалистия лагер мексиканци бяха неми свидетели на това ужасно пиршество с човешка плът.
Пиратите, от своя страна, се оттеглиха в една долчинка извън обсега на неприятелските карабини и се преброиха. Загубите им бяха огромни: бяха останали само деветнадесет от общо четиридесет души. За по-малко от час бяха убити двадесет и един — повече от половината.
Като се изключи капитан Агилар, мексиканците нямаха нито убити, нито ранени.
Повечето пирати бяха на мнение да се оттеглят и да се откажат от тази атака, която нямаше никакви изгледи за успех.