— Благодаря ви още веднъж.
— Няма защо. Просто сме квит. Да ме говорим за няколкото хиляди пиастри, които ми дадохте, за да запуша устата на ония типове, които служат при мен. Но едно искам да добавя, дон Рамон — внимавайте синът ви да не попадне още веднъж в ръцете ми. Тогава вече не знам как ще мога да го спася.
— Не се тревожете, дон Иниго, синът ми никога вече няма да попадне в ръцете ви.
Дон Рамон произнесе тези думи толкова мрачно, че съдията трепна и се обърна.
— Помислете, отреди да сторите нещо — каза той.
— Не се безпокойте — отговори дон Рамон. — Не желая синът ми да бъде качен на ешафода и да опетни името ми, но зная добре как да постъпя.
В този миг доведоха коня. Съдията го яхна.
— Е, сбогом, дон Рамон — снизходително каза той. — Бъдете разумен. Момчето още може да се поправи. То само има буйна кръв.
— Сбогом, дон Иниго Албасейте — сухо отвърна земевладелецът и приключи разговора.
Съдията поклати глава, пришпори коня, още веднъж махна с ръка на дон Рамон за сбогом и препусна в тръс, следван от придружвачите си.
Дон Рамон го проследи с очи, докато изчезна от погледа му, после с широки крачки се върна в асиендата.
— Еусебио, бийте камбаната! Извикайте всички пеони, както и останалите хора от асиендата!
Управителят изненадано погледна господаря си и побърза да изпълни заповедта.
„Какво ли значи всичко това?“ — помисли си той.
Като чуха звъна, работниците от асиендата побързаха да дойдат, озадачени от необичайното свикване.
Скоро всички се събраха в голямата зала, която служеше за трапезария. Цареше пълна тишина. Скрита тревога свиваше сърната им. Те предчувствуваха някакво страшно събитие.
След малко влезе доня Хесусита с децата си. Само Рафаел го нямаше. Те седнаха на подиума в края на залата.
Доня Хесусита беше бледа, а зачервените й очи издаваха, че е плакала.
Появи се дон Рамон.
Беше облечен в костюм от черно кадифе без бродерия, с тежка златна верига на гърдите и широкопола черна плъстена шапка, украсена с орлово перо. На лявото му бедро висеше дълга сабя с лъскава желязна дръжка.
Челото му бе сбърчено, веждите — свъсени, черните му очи мятаха мълнии.
Сред присъствуващите премина тръпка на ужас: дон Рамон бе облякъл костюма си на съдник.
Значи ще издаде присъда. Но срещу кого?
Дон Рамон седна отдясно на жена си и направи някакъв знак.
Управителят излезе и се върна с Рафаел.
Младежът беше гологлав, ръцете му бяха вързани на гърба.
Блед, с наведени очи, той застана пред баща си и почтително го поздрави.
По времето, когато ставаше тази история, особено в областите, отдалечени от градовете и изложени на постоянни индиански набези, главата на семейството все още имаше неограничена патриархална власт, която цивилизацията непрекъснато подронва и унищожава.
Бащата беше пълновластен господар в своя дом, а присъдите му бяха окончателни и се изпълняваха без ропот и без съпротива.
Хората от асиендата познаваха твърдия характер и непреклонната воля на своя господар, знаеха, че той никога не прощава и че държи повече на честта, отколкото на живота си. Затова се приготвиха с чувство ма смътен страх да присъствуват на драмата, която трябваше да се разиграе пред тях между бащата и сина.
Дон Рамон стана, изгледа присъствуващите и хвърли шапката в краката си.
— Слушайте всички — каза той с рязък и дълбок глас. — Аз съм от стар християнски род, чиито деди никога не са се опозорявали. В нашия дом честта винаги е била най-висшето благо. Честта, която моите предшественици са ми завещали и която аз се постарах достойно да запазя, е била непоправимо опетнена от моя първороден син, наследника на името ми. Вчера в Ермосильо след свада в някакъв вертеп той е подпалил една къща с риск да опожари целия град. Когато един човек се опитал да го спре и задържи, синът ми го убил с кама. Какво може да се мисли за едно момче, което в такава крехка възраст проявява инстинкти на див звяр? Той трябва да бъде наказан. И аз се кълна, че ще бъда безпощаден.
След тези думи дон Рамон скръсти ръце на гърдите си и се съсредоточи в мислите си.
Никой не посмя да каже дума в защита на обвиняемия. Всички седяха задъхани, с наведени глави.