— Както обичате, сеньора — отвърна доня Лус и също я целуна. — Щастлива съм, че мога да разговарям с вас за каквото и да било, всичко ще ми бъде интересно.
— Ние тук си бъбрим, бъбрим, а не мислим за моя син, който замина още тази сутрин и, по собствените му думи, трябваше да се е върнал.
— О, дано не му се е случило нещо лошо! — извика доня Лус уплашено.
— Вие се интересувате живо за него, нали? — усмихнато запита майката на Честно сърце.
— О, сеньора, може ли да бъде другояче — развълнувано отговори доня Лус и лицето й се покри с червенина — след всичко, което той стори, а и за в бъдеще ще стори за нас, в това съм сигурна.
— Моят син ви обеща да освободи вуйчо ви. Бъдете уверена, че ще изпълни обещанието си.
— Ни най-малко не се съмнявам, сеньора! Какъв благороден и силен характер! — извика тя пламенно. — Колко правилно е назован Честно сърце!
Старата сеньора и Еусебио я наблюдаваха с усмивка. Радваха се на нейния възторг. Тя забеляза вниманието, с което я слушаха, спря смутено, наведе глава и още повече се изчерви.
— Можете да продължите, мое дете — каза майката на Честно сърце. — Щастлива съм, че така говорите за сина ми. — И добави, сякаш на себе си: — Да, той е силен и благороден характер. Както всички ценни хора, и той е непризнат. Но търпение! Изпитанията ще свършат и ще дойде ден, когато справедливостта ще възтържествува.
— Нима е нещастен? — запита плахо момичето.
— Не казвам това, дете мое — отговори клетата майка и сподави една въздишка. — Но кой ли може да каже на тоя свят, че е щастлив? Всеки носи товара на грижите си.
В пещерата настъпи раздвижване. Влязоха няколко души.
— Синът ви пристигна, сеньора — каза Черния елен.
— Благодаря, приятелю — отговори тя.
— О, колко се радвам! — възкликна доня Лус и живо скочи.
Но веднага се засрами от необмислените си думи и седна смутена.
Честно сърце влезе, придружен от Веселяка, Орлова глава и няколко трапери. Той се отправи с широки крачки към отделението на майка си и поздрави доня Лус с известно стеснение, което не му бе привично. Майка му забеляза това. Младото момиче отговори на поздрава му не по-малко смутено.
— Е, мои благородни затворнички — шеговито каза той, — много ли скучахте, докато ме чакахте? Времето сигурно ви се е сторило извънредно дълго в тази пещера. Простете ми, че ви доведох в такова отвратително жилище, доня Лус. Вие сте родена да обитавате великолепни дворци. За съжаление, този е най-хубавият ми дом.
— При майката на човека, който ми спаси живота, аз се чувствувам като кралица, където и да се намирам — благородно отвърна доня Лус.
— Много сте великодушна — запъна се траперът. — Карате ме наистина да се смущавам!
— Синко — прекъсна го майка му, очевидно за да даде друга насока на разговора, който започваше да става мъчителен за двамата млади, — какво свършихте днес? Имате ли добри новини? Доня Лус толкова се безпокои за вуйчо си. Гори от желание по-скоро да го види.
— Разбирам безпокойствието ви, доня Лус — отговори траперът. — Надявам се, че скоро ще ви зарадвам. Днес не свършихме много нещо. Не успяхме да открием дирите на бандитите. За щастие, на връщане, на няколко крачки от пещерата, срещнахме доктора, който, по стар навик, търсеше треви из пукнатините на скалите. Той ни каза, че видял някакъв съмнителен човек да се навърта насам. Веднага започнахме да търсим и успяхме да го заловим. Сега го водим с нас.
— Както виждате — закачливо каза доня Лус, — понякога е полезно да се събират треви! По всичко изглежда, че нашият доктор ви е направил голяма услуга.
— Неволно, разбира се — засмя се Честно сърце.
— Не казвам противното — продължи все така шеговито доня Лус, — но все пак трябва да благодарим на тревите.
— Признавам, че събирането на треви има своя добра страна. Но всяко нещо с времето си. Не искам да упреквам доктора, но той не винаги следва това правило.
Въпреки печалната случка, за която намекваха тези думи, никой не можа да скрие усмивката си, когато стана дума за злополучния лекар.
— Хайде, хайде — каза доня Лус, — не искам да нападате моя беден доктор. Стига му мъката, която го гризе от този злокобен ден насам.
— Права сте! Няма повече да говоря за това. Сега ви моля да ми позволите да отида при другарите си, които буквално умират от глад и чакат само мене, за да седнат на вечеря.
— А какво ще правите с човека, когото заловихте? — запита Еусебио.
— Още не съм мислил. Но смятам да го разпитам, щом се навечеряме, и отговорите му вероятно ще ни подскажат какво да правим с него.