Цялата прислуга обичаше Рафаел заради неудържимата му смелост, за умелата му езда и за съвършеното му боравене с всички оръжия, но главно заради искреността и добротата, които бяха основното в неговия характер. В тази страна, където човешкият живот толкова малко се цени, всеки вътрешно бе склонен да извини младежа и да отдаде постъпката му на буйната му кръв, на гнева.
Доня Хесусита стана. Тя винаги безропотно се бе прекланяла пред волята на съпруга си и от дълги години бе свикнала да се покорява. Изтръпваше само при мисълта да му възрази, но сега сякаш всички сили на майчината любов се бяха събрали в сърцето й, защото тя обожаваше децата си, особено Рафаел, който най-много се нуждаеше от нейните грижи поради непокорния си характер.
— Господарю — каза тя на съпруга си с разтреперан от сълзи глас. — Недейте забравя, че Рафаел е първородният ви син, че колкото и тежка да е простъпката му, не бива да я смятате за непростима. Не забравяйте, че вие сте негов баща и че аз, аз… — Тя падна на колене, протегна ръце към него и се разрида… — Аз ви моля да бъдете милосърден. Милост, господарю! Смилете се над моя син!
Дон Рамон хладно вдигна жена си, по чието лице се стичаха сълзи, и я накара да седне в креслото.
— Именно като баща трябва да бъда неумолим! — рече той. — Рафаел е убиец и подпалвач, той вече не е мои син!
— Какво искате да направите? — стреснато извика доня Хесусита.
— Какво ви интересува това, госпожо? — рязко отговори дон Рамон. — Всичко, свързано с моята чест, интересува само мен. Достатъчно е да знаете, че тази постъпка е последната, която вашият син извършва…
— О! — ужасено извика майката. — Нима искате да бъдете негов палач?
— Аз съм негов съдия — отвърна дон Рамон със страшен глас. — Еусебио, оседлайте два коня!
— Господи, господи — възкликна нещастната майка, спусна се към сина си и силно го прегърна. — Няма ли кой да ми помогне?
Всички бяха развълнувани. Дори дон Рамон не можа да сдържи една сълза.
— О! — извика майката, обзета от безумна радост. — Той е спасен! Сърцето на този железен човек се умилостиви.
— Лъжете се, госпожо — прекъсна я дон Рамон и рязко я отблъсна. — Синът ви вече не принадлежи на мене, а на моето правосъдие.
После втренчи студен и остър поглед в сина си.
— Дон Рафаел — каза той толкова заплашително, че синът му потрепера. — От този миг вие вече не сте член на това общество, което ужасихте с вашите престъпления. Вие сте осъден да живеете и умрете с дивите зверове.
При тази страшна присъда доня Хесусита направи няколко крачки, олюля се и се строполи по гръб.
Беше припаднала.
Дотогава Рафаел с мъка сдържаше вълнението, което го разтърсваше, но сега не издържа, спусна се към майка си, разплака се и извика покъртително:
— Мамо, мамо!
— Хайде! — каза дон Рамон и сложи ръка на рамото му. Младежът се спря и се олюля като пиян.
— Но вижте, господарю, вижте! — изхлипа той. — Майка ми умира!
— Вие я убихте! — хладно отговори земевладелецът.
Рафаел рязко се обърна, сякаш го бе клъвнала змия. Изгледа баща си странно, стисна зъби, пребледня като мъртвец и каза:
— Убийте ме, господарю, защото, заклевам се, ако остана жив, ще постъпя точно така безмилостно, както вие постъпвате с майка ми и с мен.
Дон Рамон го изгледа презрително.
— Да тръгваме!
— Да тръгваме — твърдо, повтори момчето.
Доня Хесусита, която бе започнала да идва на себе си, видя като насън заминаването на сина си.
— Рафаел, Рафаел — сърцераздирателно извика тя. Младият човек се поколеба за миг, после с един скок се озова при нея, целуна я много нежно и се върна при баща си.
— Сега, след като се простих с майка си, мога да умра. Бащата и синът излязоха.
Сломени от мъка, присъствуващите се разотидоха, без да смеят да споделят впечатленията си.
Под ласките на любимия си син майката отново бе загубила съзнание.
IV
МАЙКАТА
Хванал два коня за поводите, Еусебио чакаше при вратата на асиендата.
— Ще придружавам ли ваше превъзходителство? — запита той.
— Не — беше сухият отговор.
Дон Рамон възседна коня, сложи на седлото пред себе си вързания младеж и заповяда:
— Върнете втория кон, не ми трябва.
После заби шпори в слабините на коня, който изцвили от болка, и се понесе стремително.
Еусебио се върна в асиендата, като поклащаше тъжно глава.
Щом асиендата се скри зад хълмовете, дон Рамон спря, извади една копринена кърпа от пазвата си и върза очите на своя син, без да му каже дума. После отново потегли.
Пътуването сред пустинята трая дълго. В него имаше нещо зловещо, което смразяваше душата.