Докторът последва пирата, без да отвърне. На излизане направи знак на генерала да бъде предпазлив.
Денят премина без произшествия. Пленниците нетърпеливо очакваха нощта. Увереността на доктора ги бе завладяла. Те вече твърдо се надяваха.
Привечер почтеният учен се появи отново. Той вървеше самонадеяно, лицето му сияеше, в ръката си държеше запалена факла.
— Какво има, докторе? — запита генералът. — Изглеждате много весел.
— Наистина съм радостен, генерале. Намерих средство да се измъкнем всички оттук.
— Кое е това средство?
— То е вече в ход — каза докторът и кратко се изсмя, както правеше винаги, когато беше доволен.
— Какво искате да кажете?
— Ей богу, нещо съвсем просто, за което обаче никога не можете да се досетите: всички бандити спят, ние сме господари на пещерата.
— Възможно ли е? Ами ако се събудят?
— За това бъдете спокоен! Те ще се събудят, но не по-рано от шест часа.
— Как така?
— Аз просто се погрижих да им осигуря приятни сънища, т.е. поднесох им на вечеря силна отвара от опиум, те изпопадаха, сякаш са от олово, и сега хъркат като ковашки мехове.
— Отлично! — извика генералът.
— Нали? — запита докторът скромно. — Исках да поправя злото, което ви бях сторил от разсеяност. Аз не съм воин, а обикновен лекар. Послужих си със своите оръжия и виждате, че в случая те струват колкото и другите.
— Струват стотици пъти повече! Докторе, вие сте знаменит човек!
— Хайде, хайде, да не губим време!
— Вярно, да тръгваме! Но какво направихте с капитана?
— Дявол го знае къде е. Той излезе след вечерята, без да се обади никому. Но аз подозирам къде е: може да се лъжа, но смятам, че ще го срещнем скоро.
— Е, всичко е на добре, а сега да вървим!
Тримата потеглиха. Въпреки приспивателното на доктора генералът и негърът не се чувствуваха спокойни. Минаха край помещението, където разбойниците спяха, налягали както дойде.
Стигнаха до изхода и тъкмо се канеха да отвържат сала, за да минат реката, под бледите лъчи на луната зърнаха сал с петнадесетина души, който бавно се приближаваше към тях.
Пътят за бягство беше пресечен. Как да се съпротивяват срещу толкова противници?
— Каква беда! — промълви генералът отчаяно.
— Ах! — въздъхна докторът. — А колко се мъчих, докато измисля този план за бягство.
За да не бъдат забелязани, бегълците се прикриха зад една издадена скала и зачакаха с разтуптени сърца приближаването на сала, чиито маневри им се струваха все по-подозрителни.
XIII
ЗАКОНЪТ НА ПРЕРИИТЕ
На едно доста широко пространство пред пещерата на Честно сърце дърветата бяха изсечени и набързо бяха издигнати сто и петдесет-двеста вигвами. Цялото племе команчи се бе настанило тук на лагер. Трапери, ловци и червенокожи воини живееха в пълно съгласие.
Вигвамите на това импровизирано селище, нашарени с различни цветове, бяха наредени доста симетрично, а сред него, в една по-обширна палатка, над която стърчаха дълги пръти с трофейни скалпове, денонощно гореше огън. Тук се събираше Съветът на вождовете.
В селището цареше голямо оживление. Индианските воини бяха татуирани и въоръжени като за война, сякаш готови да тръгнат на боен поход. Траперите бяха облекли най-хубавите си дрехи и бяха почистили оръжието си най-грижливо, може би смятаха, че скоро ще им се наложи да си послужат с него.
Конете, напълно оседлани, пазени от десетина воини, ровеха земята с копита, готови да полетят в поход.
Червенокожите и траперите сновяха нагоре-надолу. Изглеждаха заети, безпокойни.
Нещо рядко и необичайно за индианците — на определени разстояния бяха поставили часови, които да сигнализират за идването на всяко външно лице.
Личеше, че се подготвя някакво своеобразно прерийно тържество.
Но странно! Честно сърце, Орлова глава и Черния елен отсъствуваха. Само Веселяка следеше приготовленията и разговаряше със старейшината на команчите Есхис. Лицата им бяха строги, замислени. Виждаше се, че са много угрижени.
Бе денят, определен от главатаря на пиратите, когато доня Лус трябваше да му бъде предадена. Щеше ли да посмее той да се яви? Или предложението му беше само едно самохвалство и нищо повече?
Тия, които познаваха пирата, а те бяха много, защото почти всички имаха основание да се оплакват от него, бяха склонни да мислят, че той ще дойде. Единственото качество, което му се признаваше, бе неговата безумна смелост и желязна воля. Щом се заречеше да направи нещо, той го изпълняваше независимо от всичко.