Освен това, от какво можеше да се опасява Уактено, ако дойдеше втори път сред своите врагове? Нали държеше в ръцете си генерала, чийто живот зависеше от неговия? Всички знаеха, че той не ще се поколебае да пожертвува възрастния човек заради своята сигурност.
Беше към осем часа сутринта. Ослепителното слънце пръскаше животворните си лъчи над картината, която се опитахме да нахвърлим.
Доня Лус излезе от пещерата, хванала подръка майката на Честно сърце. Зад тях вървеше Еусебио. Лицата на двете жени бяха бледи, печални, изтощени. Зачервените им очи показваха, че са плакали.
Веселяка се приближи до тях и ги поздрави.
— Още ли не се е завърнал синът ми? — тревожно запита старата жена.
— Още не — отговори траперът, — но успокойте се, сеньора, скоро ще пристигне.
— Боже мой! Ме знам защо, но ми се струва, че някаква неприятност го е задържала.
— Не, сеньора. Аз щях да знам, ако имаше нещо подобно. Когато тръгвах насам нощес, за да дойда да ви успокоя и да изпълня нарежданията му, той беше в отлично настроение. Не се тревожете и имайте вяра в него.
— Уви! — изстена горката жена. — От двадесет години живея в постоянни тревоги, всяка вечер лягам с мисълта, че на сутринта няма да видя сина си.
— Не се безпокойте, сеньора — каза нежно доня Лус. — Аз знам, че ако Честно сърце в този миг се излага на опасност, то е само за да спаси вуйчо ми. Дано успее!
— Скоро всичко ще се изясни — каза Веселяка. — Вярвайте ми. Знаете, че не искам да ви заблуждавам.
— Да — каза възрастната жена, — вие сте добър, обичате сипа ми и нямаше да бъдете тук, ако съществуваше някаква опасност за него.
— Аз ви благодаря за доброто мнение, което имате за мене, сеньора, в момента нищо повече не мога да ви кажа.
Но ви моля, имайте търпение и бъдете сигурна, че сега той мисли само за вас и за щастието на доня Лус.
— Да, винаги е такъв, добър, предан.
— Затова и го наричат Честно сърце — прошепна момичето и се изчерви.
— И никой не си е заслужил името повече от него — каза траперът убедено. — Трябва човек да е живял дълго време с Честно сърце, да го познава така, както аз го познавам, за да може да го оцени.
— И аз благодаря за хубавите думи, които казвате за моя син, Веселяк — отвърна старата жена и стисна коравата ръка на трапера.
— Аз казвам само истината, сеньора. Просто съм справедлив. Колко хубаво щеше да е в прериите, ако всички трапери бяха като него!
— Боже мой, времето тече, няма ли най-после да се завърне! — прошепна тя и трескаво се огледа.
— Скоро ще се завърне, сеньора.
— Искам първа да го видя и да го поздравя, когато се завърне.
— За жалост това е невъзможно.
— Защо?
— Вашият син ме натовари да ви помоля, вас и доня Лус, да се приберете в пещерата. Той не желае да присъствувате на сцената, която ще се разиграе тук.
— Но как ще узная дали вуйчо ми е спасен? — запита младата жена с тревога в гласа.
— Бъдете спокойна, сеньорита, няма дълго да се безпокоите. Но моля ви, не стойте повече тук, приберете се в пещерата.
— Може би така ще бъде по-добре — каза майката на Честно сърце. — Хайде, миличка — усмихнато добави тя, — нека се приберем, щом синът ми желае това.
Доня Лус я последва, като се обръщаше крадешком с надеждата да види този, когото обичаше.
— Колко е хубаво да има човек майка — тихо прошепна Веселяка и сподави тежка въздишка, следейки с поглед двете жени, които изчезнаха в сянката на пещерата.
Индианските часови нададоха вик, който веднага бе подет от поставения пред съвещателната палатка воин. При този сигнал вождовете на команчите станаха и излязоха от палатката, където се бяха събрали.
Траперите и команчите взеха оръжието си, наредиха се от двете страни на пещерата и зачакаха.
Облак прах се движеше с необикновена бързина към лагера. Скоро се разпръсна и се появи отряд конници, препускащи в кариер. Повечето от тях носеха мексикански дрехи. Начело яздеше на великолепен вран кон мъж, когото всички веднага познаха. Беше капитан Уактено. Той дръзко идваше със своята шайка да иска изпълнението на отвратителната сделка, която бе предложил преди три дни.
В прериите съществува обичай, когато два отряда се срещнат или пък воини или трапери посетят някое селище, да изпълнят специална церемония. Те се спускат едни към други, крещят и стрелят във въздуха.
Този път нямаше нищо подобно. Команчите и траперите останаха безучастни и мълчаливи, очаквайки, без да трепнат, пристигането на пиратите.
Този хладен, и сух прием не изненада капитана. Той леко свъси вежди, но даде вид, че нищо не е забелязал, и смело влезе в лагера, начело на отряда си.