XV
ОПРОЩЕНИЕТО
Срещата на генерала с племенницата му бе затрогваща.
Преживял толкова тежки изпитания в последно време старият воин бе щастлив, че може да прегърне невинната девойка, която бе за него всичко и по чудо се бе спасила от сполетелите я нещастия.
Не можеха да се наприказват. Генералът я разпитваше как е живяла, докато той е бил в плен, а тя — за опасностите, на които е бил изложен, и за отношението на пиратите към него.
— А сега, вуйчо, какви са намеренията ти? — запита тя накрая.
— Уви, мое дете — тъжно отговори той и въздъхна, — трябва незабавно да напуснем тези страшни места и да се приберем в Мексико.
Сърцето на момичето се сви от мъка, макар то и да съзнаваше; че трябва веднага да отпътуват. Но да си замине сега, това значеше да напусне този, когото обичаше, да се раздели завинаги с него, без всякаква надежда да се види отново с човека, с когото всяка измината в щастлива близост минута й изтъкваше все повече неговия чудесен характер и който бе станал сега тъй необходим за живота й и за щастието й.
— Какво има, мило дете? Ти си тъжна, очите ти са насълзени.
— Уви, мили вуйчо, как да не бъде тъжна — отвърна тя с плач в гласа — след всичко, което се случи през последните няколко дни? Сърцето ми е сломено.
— Наистина, ужасните събития, на които бяхме и свидетели, и жертви, са предостатъчни, за да те натъжат, но ти си още млада, мое дете, и след късо време тия събития ще останат като блед спомен за неща, които, вярвам, не ще се повторят в бъдеще.
— Значи ще заминем наскоро?
— Още утре, ако е възможно. Какво да правя повече тук? Самата съдба е против мене, щом ме принуждава да се откажа от експедицията, чието успешно завършване щеше да ощастливи последните ми дни. Но не можах да получа тази утеха. Така да бъде — добави той примирено.
— Какво искаш да кажеш, мили вуйчо? — запита девойката.
— Нищо, което би могло да те интересува, мило дете. По-добре да не знаеш. Нека остана сам с мъката си. Аз съм стар, свикнах вече — добави той печално.
— Милият ми вуйчо!
— Благодаря за хубавите ти чувства към мене, скъпо дете, но нека оставим тези тъжни разговори. По-добре да поговорим, ако искаш, за добрите хора, на които толкова много дължим.
— За Честно сърце, нали? — прошепна доня Лус и се изчерви.
— Да — отговори генералът, — за Честно сърце и за неговата майка, тази достойна жена, на която още не съм успял да благодаря поради раната на бедния Веселяк и благодарение на която ти не си била лишена от нищо.
— Тя се грижеше за мене като нежна майка.
— Как ще мога да й се отплатя, а също и на нейния благороден син? Тя е щастлива, че има такова дете. Уви! Тази радост ми е отнета. Аз съм сам в живота — рече генералът.
— Ами аз? — запита младото момиче закачливо.
— О, да, ти! — отговори той и нежно я целуна. — Ти си моята любима дъщеря, но нямам син…
— Вярно! — пошепна тя замечтано.
— Честно сърце е горд — продължи генералът. — Той не би приел нищо от мен. Какво да направя, за да му се отблагодаря? Как да изразя признателността си за неоценимите услуги, които ни оказа?
Настъпи кратко мълчание.
Доня Лус се наведе към генерала, целуна го по челото и му прошепна с треперещ глас, като криеше лице в рамото му:
— Вуйчо, имам чудесна идея!
— Кажи, детето ми, не се стеснявай. Може би самото провидение говори чрез твоята уста!
— Вуйчо, ти казваш, че нямаш син, на когото да оставиш името си и огромното си състояние, нали?
— Да, уви! Мислех си, че ще намеря… но надеждите ми завинаги рухнаха и ти виждаш, че съм напълно сам.
— Знам, че Честно сърце и майка му няма да се съгласят да приемат нищо от тебе.
— Така е.
— Все пак смятам, че има начин, който ще ги накара, просто ще ги принуди, да приемат.
— А какъв е този начин? — оживи се генералът.
— Вуйчо, щом съжаляваш толкова, че (нямаш син, на когото да оставиш името си, защо не осиновиш Честно сърце?
Генералът я погледна. Тя бе цяла зачервена, трепетна.
— Миличка — каза той и нежно я целуна, — идеята ти е чудесна, но е неосъществима. Аз ще бъда най-щастлив и горд, ако имам син като Честно сърце. Но ти сама си ми казвала, че майка му го обожава. Тя сигурно го ревнува и никога не ще се съгласи да сподели любовта му с чужд човек.
— Може би — прошепна тя.
— Освен това — продължи генералът, — ако даже от любов към него майка му се съгласи, което ми се струва невъзможно, за да му даде известно положение в обществото, тъй като майките са готови и на най-големи жертви за щастието на своите деца, самият той ще откаже. Смяташ ли, мое дете, че този мъж, израснал в прерията, чийто живот е протекъл сред великолепната природа, ще се съгласи за шепа злато, което той презира, и за едно име, което му е ненужно, да се откаже от този чуден приключенски живот, пълен с радост и силни преживявания, станал му вече необходим? Не, не, той ще се задуши в нашите градове. За един съвършен организъм като неговия нашата цивилизация ще се окаже гибелна. Забрави тези мисли, мила, уви, сигурен съм, че Честно сърце няма да приеме.