— Кой знае? — поклати тя глава.
— Ще бъда безкрайно щастлив — продължи генералът твърдо, — ако успея, и тогава всичките ми мечти ще се осъществят. Но защо да храним напразни надежди? Сигурен съм, че ще откаже, и то с право!
— Опитай все пак, вуйчо — настоя доня Лус. — Ако Честно сърце отхвърли предложението ти, поне ще си доказал, че не си непризнателен и че достойно си го оценил.
— Държиш ли на това? — запита генералът, който само чакаше да бъде убеден.
— Да, вуйчо — каза тя и го прегърна, за да скрие радостта и руменината си, — не знам защо, но вярвам, че ще успееш.
— Добре тогава, помоли Честно сърце и майка му да дойдат при мене.
— След пет минути ще ти ги доведа — извика тя радостно.
Скочи като сърна и тичешком изчезна из завоите на пещерата.
Останал сам, генералът оброни глава и потъна в мрачни и тежки мисли.
Само след няколко минути Честно сърце и майка му, водена от доня Лус, бяха при генерала.
Той вдигна глава, поздрави пристигналите най-почтително и със знак помоли племенницата си да ги остави сами. Тя се отдръпна трепереща.
В тази част на пещерата цареше сумрак, който не позволяваше да се различават ясно отделните предмети. По странна случайност майката на Честно сърце бе забулила почти цялото си лице с воал, тъй че въпреки усилията си генералът не можеше да съзре чертите й.
— Повикали сте ни, генерале — каза весело Честно сърце. — Както виждате, побързахме да се отзовем на поканата ви.
— Благодаря, приятелю — отвърна генералът. — Най-напред искам да ви изкажа признателността си за всичко, което сторихте за мен. Това, което казвам на вас, приятелю, позволете ми да ви наричам така, се отнася и до вашата добра, чудесна майка и на нея благодаря за вниманието й към моята племенница.
— Генерале — отвърна Честно сърце разчувствуван, — благодаря ви за милите думи. Те ни възнаграждават за всичко, което мислите, че ни дължите. Като ви помогнах, аз изпълних обета си да не оставям никога свой ближен без подкрепа. Вярвайте ми, не желая никаква друга награда. Достатъчно ми е вашето уважение. Задоволството, което изпитвам сега, е най-голямата отплата за мене.
— Все пак позволете ми да настоя, аз бях искал да ви възнаградя по някакъв начин.
— Да ме възнаградите ли? — буйно извика младият мъж и цял зачервен, се отдръпна.
— Оставете ме да довърша — продължи бързо генералът. — Ако предложението, което искам да ви направя, не ви се нрави, ще ви моля да ми отговорите също тъй откровено, както аз говоря сега с вас.
— Говорете, генерале, слушам ви.
— Приятелю, моето пътуване из прериите имаше за мен една свещена цел, която не можах да постигна. Вие знаете защо. Хората, които тръгнаха с мене, загинаха. Сега, когато останах почти сам, съм принуден да се откажа от търсенето, което, ако се бе увенчало с успех, щеше да изпълни с щастие последните дни на живота ми. Съдбата жестоко ме наказа. Всичките ми деца загинаха. Един син може би щеше да ми остане, но в момент на безразсъдна гордост аз го изгоних от своя дом. Днес, когато дойде залезът на моя живот, домът ми е празен, огнището мм е студено. Аз съм сам, уви! Без роднини, без приятели, без наследник, на когото да оставя не състоянието, а името, завещано ми неопетнено от толкова прадеди. Бихте ли желали да заместите семейството, което ми липсва? Отговорете, Честно сърце, искате ли да станете мой син?
При тия думи генералът стана прав, хвана ръката на младия мъж и силно я стисна. Очите му бяха плувнали в сълзи.
Това неочаквано предложение изпълни трапера с трепетно вълнение и той не знаеше какво да отговори.
Майка му бързо свали воала от лицето си, което в този миг изглеждаше преобразено, светнало от радост. Застана между двамата мъже, сложи ръка на рамото на генерала, загледа го втренчено и с треперещ от вълнение глас въз кликна:
— Най-сетне, дон Рамон де Гариляс! Вие значи желаете да си възвърнете сина, когото преди двадесет години тъй безмилостно изгонихте?
— Сеньора, какво искате да кажете? — запита генералът задъхано.
— Искам да кажа, дон Рамон — продължи тя тържествено, — че аз съм доня Хесусита, вашата съпруга, и че Честно сърце е вашият син Рафаел, когото вие прокълнахте?
— О — промълви генералът и падна на колене с лице, обляно в сълзи, — прости, прости ми, сине мой!