— Татко — извика Честно сърце и се спусна към него, за да го вдигне, — татко, какво правите?
— Синко — каза старецът, почти обезумял от болка и радост, — няма да стана, докато ме получа твоята прашка!
— Станете, дон Рамон — кротко продума доня Хесусита. — Отдавна вече в сърцето и на майката, и ла сина са останали само обич и почит към вас.
— О! — извика старецът и ги прегърна, опиянен от радост. — Това е преголямо щастие за мен. Аз не съм заслужил да бъда толкова щастлив, след като постъпих тъй жестоко.
— Татко — великодушно отвърна траперът, — благодарение на заслуженото наказание, което ми наложихте, аз станах честен човек. Забравете миналото, което сега вече е само сън, и мислете за бъдещето, което ви се усмихва.
Доня Лус се появи плаха и смутена. Щом я зърна, генералът я хвана за ръка и я доведе при доня Хесусита, която протягаше ръце към нея.
— Мило мое момиче — каза генералът със светнало от радост лице, — ти можеш без страх да обичаш Честно сърце. Той е наистина мой син. Намерих го тогава, когато вече не очаквах такова щастие!
Доня Лус възкликна радостно, скри смутено лицето си в обятията на доня Хесусита и подаде ръка на Рафаел, който я обсипа с целувки и падна на колене пред младото момиче.
ПОСЛЕПИС
Това се случи само няколко месеца след експедицията на граф Раусе Булбон. Тогава французите бяха на голяма почит в Сонора. Всички френски пътешественици, които се случваше да минат през тази част на Америка, бяха сигурни, че където и да спрат, ще срещнат най-сърдечен и мил прием.
Подтикван от страст към пътешествията, без друга цел, освен да видя свят, напуснах столицата.
Възседнал великолепен мустанг, подарен ми от един трапер, който лично го бе заловил за мене, прекосих целия американски континент.
Без да бързам, винаги сам, по стар обичай, изминавах стотици мили през снежни планини, през безкрайни пустини, през пълноводни реки и буйни потоци само за да посетя и разгледам испанските градове по крайбрежието на Тихия океан.
Пътувах вече петдесет и седем дни като истински скитник, спирах се там, където ми се приискваше да разпъна палатката си.
Приближавайки целта на моето пътуване, бях достигнал на няколко мили от Ермосильо; град, заобиколен от защитни стени, с население от петнадесет хиляди души, отбранявай от хиляда и сто редовни войници под командата на генерал Браво, един от най-храбрите пълноводни на Мексико, и който град бе превзет за два часа на нож от граф Раусе начело на по-малко от двеста и петдесет войници.
Слънцето бе залязло. Тъмнината ставаше все по-плътна. Конят ми, изтощен от няколкодневно непрекъснато препускане по петнадесет мили на ден, тъй като бързах да стигна час по-скоро в Гуаймас, едва се движеше и се спъваше на всяка крачка о старите камъни по пътя.
Самия аз бях крайно изморен, умирах от глад, тъй че мисълта да прекарам още една нощ под открито небе, не ми харесваше. Страхувах се да не се заблудя в тъмнината. Напразно търсех светлинка, която да ме насочи към някое жилище. Знаех, че около Ермосильо има доста асиенди.
Като всички хора, водили дълго време скитнишки живот и преживели повече или по-малко неприятни случки, и аз съм доста философски настроен. Това е особено необходимо при пътешествие, главно в Америка, където почти винаги трябва да разчиташ само на собствената си съобразителност и да не чакаш помощ от никого.
Бързо взех решение. С въздишка на съжаление се отказах от надеждата за вечеря и подслон. Нощта ставаше все по-тъмна и вече не можех да се движа в мрака от страх да не тръгна в обратна посока. Потърсих наоколо си подходящо място за стануване, за да запаля огън и да намеря малко тревица за коня, който също като мене умираше от глад.
Това не бе лесно из тая обгорена от слънцето и покрита със ситен пясък местност. След дълго лутане открих едно хилаво дръвче, под което бе поникнала малко трева. Канех се да сляза от коня, когато долових в далечината тропот на копита. Изглежда, че ездачът следваше моя път и бързо напредваше.
Застанах неподвижно.
Срещата с ездач нощно време в мексиканските полета винаги събужда най—различни чувства. Този, когото срещаш, може да е почтен човек, но най-вероятно е да излезе нехранимайко.
При това положение извадих пистолетите си, заредих ги и зачаках.
Не мина дълго време. Само след няколко минути ездачът ме настигна.
— Добър вечер, кабалеро — каза той на испански.
В начина, по който ме поздрави, имаше нещо толкова открито, че подозренията ми се изпариха веднага. Отвърнах на поздрава му.
— Къде отивате толкова късно? — запита ме той.