— Право да си кажа — отвърнах чистосърдечно, — и аз сам не знам. Мисля, че съм се заблудил, и затова смятам да прекарам нощта под това дърво.
— Но е много приятен подслон — каза ездачът, клатейки глава.
— Е, да — отвърнах примирено. — Но по липса на по-добър ще се задоволя и с него. Умирам от глад, конят ми едва се влачи от умора. И на двамата не ни е до скитане. Едва ли ще намеря по-добър подслон, особено в такъв късен час.
— Хм — промърмори непознатият и хвърли изпитателен поглед на моя мустанг, който бе навел глава и се мъчеше да отщипне с края на устата си някой и друг стрък трева. — Изглежда расов кон. Едва ли е толкова уморен, че да не може да издържи още една-две мили!
— Ако трябва, ще издържи и два часа път — отвърнах усмихнат.
— Тогава елате с мене, дявол да го вземе! — сърдечно рече непознатият. — Обещавам и на двама ви добър подслон и вкусна вечеря.
— Приемам и ви благодаря — отвърнах. Благородното животно сякаш разбра за какво става дума и пое в доста силен тръс.
Доколкото можах да преценя, непознатият беше на около четиридесет години. Имаше открито и умно лице. Беше облечен като местните жители — широкопола шапка, украсена с широк около три пръста златен галон, пъстро наметало, което се спускаше от раменете до бедрата му й покриваше задницата на коня, тежки сребърни шпори, завързани за ботушите с кожени ремъци.
Като всички мексиканци, на лявото си бедро носеше мачете.
Разговорът ни скоро се оживи, дори стана задушевен. След около половин час забелязах пред нас в тъмнината очертанията на голяма сграда. Това бе асиендата, в която моят спътник ми бе обещал добър прием, добър подслон и добра вечеря. Конят ми изпръхтя и сам засили хода си.
Огледах се с любопитство и различих високите дървета на добре поддържана градина. От всичко лъхаше уют и комфорт.
Благодарих вътрешно на щастливата си звезда, която ми бе отредила тази добра среща.
Когато приближихме, един ездач, поставен по всяка вероятност на пост, извика отривисто:
— Кой е там?
И в същото време седем или осем чистокръвни хрътки се спуснаха с радостен лай към моя водач и започнаха да ме душат една след друга.
— Аз съм — отвърна спътникът ми.
— Е, хайде, по-бързо. Веселяк, цял час те чакаме!
— Предупреди домакина, че водя гост — извика моят водач, — и най-важно, Черни елен, не забравяй да му кажеш, че е французин.
— Как познахте? — попитах аз засегнат, защото се лаская от мисълта, че владея отлично испански.
— О-хо — засмя се той. — Ние сме почти съотечественици.
— Така ли?
— Ей богу! Аз съм канадец и веднага разбрах по произношението ви.
Стигнахме до асиендата. На входа ни посрещнаха няколко души. Изглежда, съобщението на моя спътник, че съм французин, бе произвело истинско вълнение.
Десетина-дванадесет слуги държаха факли, при светлината на които забелязах, че около седем-осем души, мъже и жени, бързаха да ни посрещнат.
Домакинът на асиендата се приближи до мене подръка с една около четиридесетгодишна дама, по чието лице още личаха следи от голяма красота.
Съпругът й беше петдесетгодишен мъж, висок, с мъжествено лице. Около тях се тълпяха с ококорени очички пет-шест очарователни дечица, които толкова им приличаха, че не можеше да не бъдат техни деца.
Малко по-назад, полузакрити в сянката, стояха около седемдесетгодишна жена и почти стогодишен старец.
С един поглед обгърнах цялото семейство: в него имаше нещо патриархално, което будеше уважение и симпатия.
— Господине — любезно се обърна към мене домакинът, като хвана юздата на коня, за да сляза. — Този дом ви принадлежи. Мога само да благодаря на моя приятел Веселяка, че ви е довел у нас.
— Трябва да призная — отговорих със смях, — че не се наложи дълго да ме увещава. С благодарност приех поканата му.
— Ако позволите, тъй като вече е късно, и най-важното, вие се нуждаете от почивка, ще отидем веднага в трапезарията. Тъкмо сядахме на вечеря, когато ни съобщиха за вашето пристигане.
— Много ви благодаря, господине — отвърнах аз и се поклоних. — Вашият любезен прием ме накара да забравя умората си.
— Веднага си личи френската учтивост — мм каза дамата с очарователна усмивка.
Всички преминахме в трапезарията, където върху огромна маса бе сервирана прекрасна вечеря, чийто примамлив аромат ми напомни, че почти дванадесет часа не бях турял залък в уста.
Седнахме. Не по-малко от четиридесет души бяха събрани около масата. В тази асиенда още бе запазен старият обичай, който вече е на изчезване — прислужниците да се хранят заедно с господарите.
Всичко, което виждах, всичко, което чувах в този дом, ме привличаше. Всичко носеше белега на почтеността.