— Няма да е за дълго — промърмори другарят му. — Последна обиколка и спираме търсенето. Никой не може да оцелее в тази вода осем часа.
Васикин подаде празната си чаша на якута.
— Нямаш ли нещо по-силно? Малко водка, да ни сгрее в студа? Знам, че винаги държиш някъде манерка.
Любкин бръкна в джоба на панталона си, но спря, когато уоки-токито на колана му забръмча. Три кратки изпращявания.
— Три пукота. Това е сигналът.
— Какъв сигнал?
Любкин се завтече към доковете и извика през рамо:
— Три пукота по радиото. Това значи, че отрядът К9 е намерил някого.
Оцелелият не беше руснак. Личеше по дрехите му. Всичко — от марковия костюм до кожения шлифер — очевидно бе купено в Западна Европа, може би дори в Америка. Дрехите бяха ушити по мярка от най-качествени материи.
Макар че дрехите на човека бяха относително запазени, тялото му не беше в толкова добро състояние. Босите му стъпала и голите му длани бяха вкочанени от студ. Единият му крак висеше странно обездвижен от коляното надолу, а лицето приличаше на страшна червена маска.
Екипът по издирването го бе изнесъл от една клисура през три заливчета южно от пристанището на импровизирана брезентова носилка. Мъжете бяха наобиколили плячката си и потропваха с крака от студа, който проникваше през ботушите им. Васикин си проправи път с лакти през тълпата и коленичи, за да огледа по-отблизо корабокрушенеца.
— Със сигурност ще остане без крак — отбеляза. — И без един-два пръста. И лицето не изглежда никак добре.
— Благодаря, доктор Михаил — сухо подметна Камар. — Документи за самоличност?
Васикин пребърка джобовете на чужденеца със сръчността на джебчия. Портфейл и часовник.
— Нищо. Това е странно. Такъв богат човек трябва да има някакви лични документи, не мислиш ли?
Камар кимна.
— Мисля — той се обърна към застаналите в кръг мъже. — Десет секунди, иначе ще загазим. Задръжте валутата, всичко останало ми трябва.
Моряците го измериха с погледи. Човекът не беше едра риба. Но все пак беше от мафията, руския синдикат на организираната престъпност.
Портфейлът направи обиколка из тълпата и завърши пътешествието си в една гънка на брезента. След секунди там се озова и оригинален часовник „Картие“. Златен с диамантена инкрустация. Петгодишна средна руска заплата.
— Мъдро — каза Камар и загреба в шепа скъпоценностите.
— Е? — попита Васикин. — Ще го приберем ли?
Камар разтвори портфейла от шевро, извади платинена кредитна карта „Виза“ и погледна името.
— Да, ще го приберем — отговори и включи мобилния си телефон. — Ще го приберем и ще го завием с одеяла. С нашия късмет ще вземе да хване пневмония. А, повярвай ми, този човек трябва да остане невредим. Той ще ни направи богати.
Камар се вълнуваше. Това съвсем не подхождаше на нрава му.
Васикин се изправи.
— На кого се обаждаш? Кой е този човек?
Камар избра един от телефонните номера в менюто.
— Обаждам се на Бритва. На кого мислиш, че се обаждам?
Васикин пребледня. Обаждането на шефа предвещаваше опасности. Знаеше се, че Бритва убива онези, които му носят лоши новини.
— Новините са добри, нали? Нали се обаждаш с добри новини?
Камар почука по картата „Виза“.
— Прочети какво пише тук.
Васикин се взираше в картата няколко секунди.
— Аз не чета на английски. Какво пише? Кое е името?
Камар му отговори. Лицето на Михаил бавно се разтегли в усмивка.
— Обади се — каза той.
Глава 1: Родствени връзки
Загубата на любимия съпруг се отрази тежко на Анджелин Фоул. Тя се оттегли в стаята си и отказваше да излиза. Заключи се в съзнанието си, като предпочиташе спомените от миналото пред реалния живот. Едва ли щеше да се оправи, ако синът й Артемис Фоул не бе сключил сделка с феята Бодлива Зеленика: здравият разум на майка му в замяна на половината от златния фонд за откупи, който бе откраднал от феината полиция. Майка му се възстанови напълно, а Артемис младши съсредоточи усилията си върху издирването на баща си и вложи значителни суми от семейното богатство в екскурзии до Русия, местни разузнавателни операции и търсене по Интернет.
Младият Артемис бе наследил в двойна доза коварството на Фоул. Но след възстановяването на майка му — нравствена и хубава дама — за него стана непомерно трудно да осъществява пъклените си планове. А това бе още по-необходимо отпреди, за да може да финансира издирването на баща си.
Обезпокоена от страстта на сина си и уплашена от влиянието, което последните две години бяха оказали върху начина му на мислене, Анджелин записа тринадесетгодишното си момче при училищен съветник.