72.
Пленен в потъващия си железен ковчег, екипажът на „Полярна зора“ би искал да има на разположение поне още двайсет и четири часа. Перспективите му за оцеляване обаче се свеждаха до минути.
Досега прогнозите на Мърдок се бяха оказали верни. Шлепът продължаваше да се пълни и от наводнения склад 4 водата започна да прелива и в склад 3. Тежестта потапяше кърмата още повече, а от това нарастваше и притокът на вода. В малкия преден склад палубата зловещо се накланяше под краката на хората, а шумът на прииждащата вода се чуваше все по-наблизо.
Един от командосите на Роман, задъхан от изкачването по стълбите, се появи откъм кърмата и докладва:
— Капитане! Водата вече залива склад две.
— Благодаря, ефрейтор — отвърна Роман. — Седни да си починеш. Повече огледи няма да има.
После се обърна към Мърдок и попита тихо:
— Когато шлепът започне да потъва, вратата ще се откачи ли от пантите?
Мърдок завъртя глава.
— Шлепът със сигурност ще е потънал, преди водата да стигне до нас. А това означава, че отдолу ще се образуват въздушни джобове, които ще се увеличават с потъването на кораба. Доста вероятно е да откъснат вратата от пантите… но вече ще сме на сто и петдесет метра под водата.
— И все пак е възможност — прошепна Роман.
— За какво? — възрази Мърдок. — Човек не може да изтрае и десет минути в тия води. — Преодоля раздразнението си и продължи: — Добре, дай на хората някаква надежда. Ще ти кажа, когато реша, че тази черупка всеки момент ще потъне, за да събереш хората на трапа. Поне ще има какво да ги крепи по пътя към отвъдното.
Застаналият до вратата Бохоркес ги чу, после отново започна да бие с чука по бравата, макар отдавна да му беше ясно, че това е глупаво — чукът не представляваше нищо пред закалената стомана. Часовете удряне бяха направили само малка резка. Трябваха му още часове, ако не и дни, за да изкърти бравата.
Другарите му по съдба, измръзнали, гладни и унили, седяха скупчени. Някои го гледаха с обнадеждено отчаяние. Чудно, но почти не се наблюдаваше паника. Чувствата им бяха замръзнали като стоманата на шлепа.
73.
Спасителната лодка на „Нарвал“ беше опасно претоварена. Бе проектирана за дванайсет души, но все пак без проблеми побра четиринайсетима. Претовареността обаче променяше плавателните й характеристики и вълните, които я блъскаха отвсякъде, току прехвърляха борда. В краката на моряците се плискаше ледена вода.
С двете четиридесетлитрови туби бензин имаха гориво точно колкото да стигнат до остров Кинг Уилям. Но Стенсет, който бе на руля, вече имаше неприятното чувство, че трябва да вървят по стъпките на обречения екипаж на Франклин, ако искат да се доберат до убежището в Йоа Хейвън.
Тъй като се страхуваше вълните да не залеят лодката, капитанът се движеше бавно сред белите им гребени. Мъглата все още висеше над водата като тежък плащ, но вече изсветляваше — кратката арктическа нощ отминаваше. Стенсет се въздържа от завой на изток направо към остров Кинг Уилям, защото държеше на думата си да огледа наоколо за Пит и Джордино. При почти нулевата видимост шансовете да ги открият бяха съвсем нищожни. На всичко отгоре спасителната лодка не беше снабдена с джипиес. Като не разчиташе особено на компаса — той изкривяваше показанията заради близостта им до северния магнитен полюс — Стенсет се върна към онова, което смяташе за мястото на крушението според спомена си за досегашния път.
Далгрен и останалите викаха Пит и Джордино в мъглата, но единственият отговор беше пляскането на вълните по корпуса на лодката.
Стенсет отново запали мотора и кара на югоизток още десет минути. Пак никой не отговори на виковете им в мъглата. Стенсет повтори операцията и когато пак не постигнаха нищо, се обърна към екипажа:
— Не можем да си позволим да останем без гориво. Най-добрият ход, който можем да предприемем, е да тръгнем на изток към остров Кинг Уилям, където да потърсим помощ. Когато мъглата се вдигне, няма да е проблем да видим „Блъдхаунд“. Пък и според мен Пит и Джордино сто на сто са по-добре на сухо и топло, отколкото сме ние тук.
Хората от екипажа закимаха. Всички уважаваха Пит и Джордино, но собственото им положение не беше цветущо. Потеглиха отново, този път право на изток, и се движиха, докато моторът не се закашля и не спря, тъй като беше изразходвал първата туба бензин. Стенсет прехвърли бензинопровода към втората и тъкмо отново да запали двигателя, когато кормчията се провикна: