Това не донесе особено успокоение на Пит. Той беше докарал кораба тук и той беше изложил екипажа на опасност. Не знаеше какво е станало с другите, но подозираше най-лошото и обвиняваше себе си. Джордино видя угризението в погледа му и се опита да смени темата.
— Чудя се къде ли ще се озовем сега.
— Ако имаме късмет, морето ще ни изхвърли на някой от островите на Кралското географско дружество. Но ако теченията ни отнесат покрай тях… не знам.
— Ако знаех, че ни чака такова пътуване, щях да си взема хубава книга… и дългите гащи.
И двамата бяха само по пуловери, защото не мислеха, че ще им потрябва нещо по-топло. Но след като захранването на „Блъдхаунд“ беше изключено, бързо стана студено.
— Точно сега искам един топъл сандвич с печено говеждо и една текила — призна Пит.
— Ох, не ми говори за ядене — изстена Джордино и разтърка раменете си, за да се стопли. — Знаеш ли, понякога си мисля, че меката ми кожена облегалка в централния офис не е чак толкова лоша.
Пит го погледна и повдигна вежди.
— Да не би полевата работа вече да ти е омръзнала?
Джордино поклати глава.
— Не. Много добре си знам какъв съм — в момента, когато стъпя в кабинета, искам да се върна в морето. И ти си същият, не отричай.
Пит често беше мислил за това. Беше платил висока цена — и във физически, и в психически смисъл — за рискованите си забежки през годините. Даваше си ясна сметка обаче, че не може да живее по друг начин.
— Животът е търсене, а в търсенето винаги съм намирал живота. И да ти кажа, от морето няма откъсване.
— Да, влиза в кръвта ти.
Пит се облегна в седалката и затвори очи. Мислите за „Нарвал“ и екипажа се смениха с мислите за Лорън във Вашингтон. В съзнанието му най-често обаче се появяваше широкоплещестият човек със злобното лице. Клей Зак.
77.
Гъстата сива мъгла най-после изсветля. Понеже нямаха какво друго да правят, освен да следят радиото, двамата се редуваха да подремнат, но студът не им позволяваше дори и това.
Изведнъж се чу и усети — някакво стържене и „Блъдхаунд“ спря.
— Сушата ли стигнахме? — измърмори Джордино и отвори подпухналите си очи.
— Почти — отвърна Пит, който се взираше през люка. Лекият ветрец разсейваше мъглата и той видя пред тях бяла ледена ивица.
— Доста вероятно е зад този лед да има суша — каза Пит.
— И автомат за кафе, нали? — попита Джордино и разтърка длани, за да се стопли.
— Да… на три хиляди километра на юг. — Пит го погледна. — Имаме две възможности. Да останем в лукса на металната си консерва или да се опитаме да се измъкнем. Инуитите още ловуват по тези места, така че наоколо може да има нещо като лагер. Ако пък времето се оправи, може да се появи и някой кораб, но… Но за жалост не сме облечени по най-подходящия начин за излет сред природата.
Джордино протегна ръце и се прозя.
— Лично на мене вече ми омръзна да седя в тази консервена кутия, както я нарече. Да излезем да се разтъпчем и да видим какво има наоколо, а?
— Съгласен — отвърна Пит.
Джордино направи последен опит да се свърже с „Нарвал“, после изключи радиото.
Измъкнаха се в минус тринайсетградусовия студ. Носът беше опрял в дебелия морски лед и слязоха без проблеми. Пронизващият вятър разпръскваше гъстата мъгла. Не виждаха пред себе си нищо, освен лед, така че тръгнаха по него.
След малко Джордино забеляза вляво нещо като малка пещера, издълбана в едно ледено хълмче.
— Прилича на направено от човешка ръка — отбеляза Джордино. — Може някой да ни е оставил вътре топли наушници.
Отиде до входа на пещерата, коленичи и завря главата си вътре. Пит се приближи, но спря, понеже видя следа в снега. Настръхна и прошепна предупредително:
— Ал!
Джордино също вече се беше усетил.
На метър навътре видя покрито с бяла козина туловище, което се издигаше и спадаше. Сезонът за зимен сън на белите мечки беше отминал, но точно тази се беше върнала в зимното си убежище, за да подремне и през пролетта. И можеше да си ги хапне и двамата за закуска.
Джордино заотстъпва заднешком. Обърна се към Пит, произнесе само с устни думата „мечка“ и двамата възможно най-безшумно се отдалечиха от пещерата.
— Надеждата ми е само в тюлените, които са бавни и са въдят много по тия места — въздъхна Джордино, когато се отдалечиха достатъчно, поне според него.