— В пролива Виктория. На запад от остров Кинг Уилям. И, уви, сме сам-самички.
— Благодарни сме за избавлението и за това, че ни теглите след себе си. Имате ли резервни гребла?
— Не. За съжаление тегленето зависи изцяло от нас. Скоро обаче ще стигнем сушата — добави той с изкуствено приповдигнат тон.
Членовете на екипажа на „Нарвал“ се редуваха на греблата; Стенсет също греба една смяна. Движението напред беше трудно и ставаше направо отчайващо, когато се опитваха да преценят колко са напреднали в мъгливия полумрак. От време на време Стенсет напрягаше слух да долови шум на прибой, но до ушите му достигаше единствено плискането на вълните в бордовете на трите лодки.
Както беше предвидил, с усилващия се вятър вълните започнаха постепенно да се увеличават, така че след малко вече трябваше да изгребват водата от лодката. В зодиаците положението беше същото. А все още нямаше никакви признаци, че се приближават към брега.
Изведнъж един моряк извика:
— Сър, пред нас има нещо.
Всички се загледаха напред. Нещо тъмно и обло се очертаваше в мъглата. Каквото и да беше, Стенсет знаеше, че не е сушата.
— Това е кит — провикна се някой.
— Не — тихо отвърна Стенсет. Нещото беше прекалено черно и прекалено симетрично. И нито се движеше, нито издаваше звук.
И тогава някакъв глас, усилен по електронен начин до тътена на гръмотевица, разкъса мъглата и всички подскочиха. Но гласът бе учудващо мил, което просто не се връзваше с недружелюбното обкръжение.
— Хей, момчета — извика невидимият глас. — Говори капитанът на „Санта Фе“ от флота на САЩ. Имаме горещ пунш и топла койка за всеки; който може да изсвирука марша на Конфедерацията.
79.
Клей Зак не можеше да повярва на очите си.
След като потопи кораба на Агенцията за морско и подводно дело, той обърна ледоразбивача към Островите на Кралското географско дружество и се оттегли в каютата си. Опита се да заспи, но остана неспокоен, със съсредоточено върху откриването на рутения съзнание. Когато след няколко часа се върна на мостика, нареди да поемат към Западния остров, към коригираното местоположение на мината за рутений.
Щом корабът спря, Зак прати да вдигнат геолозите от койките. В същия миг кормчията забеляза някакъв ярък предмет в края на леда и възкликна:
— Това е подводницата от изследователския кораб!
Зак бързо погледна през люка. Беше удивен: яркожълтата подводница наистина беше забита в леда вдясно от тях.
„Откъде са научили“, помисли той, без да си дава сметка, че подводницата се е озовала тук случайно. Ядоса се. Никой, освен него не притежаваше картата от миньорската кооперация за инуитския рутений. Беше унищожил изследователския кораб и се беше отправил право насам. И все пак Пит бе пристигнал тук преди него.
Капитанът на ледоразбивача, събуден от спирането на кораба, се домъкна на мостика и измърмори:
— Казах ви да се пазите от леда с този повреден нос. — И тъй като в отговор получи само недружелюбен поглед, попита: — Ще стоварите екипа геолози, така ли?
Зак не му обърна внимание, а дежурният офицер посочи през десния люк.
— Сър, на леда има двама души.
Зак огледа двамата, после видимо се отпусна, дори се засмя доволно.
— Оставете геолозите! Извикайте охраната. Веднага.
Това не беше първият случай, когато по Пит и Джордино стреляха, и те реагираха при първия гърмеж. Раздалечиха се, щом първият куршум одра леда на сантиметри от тях, и хукнаха с всички сили към вътрешността на острова. Неравният лед затрудняваше тичането, но пък заради него трябваше да се движат на зигзаг, а това ги превръщаше в по-трудни мишени. А и като се бяха разделили, принуждаваха стрелците също да разделят огъня.
Трите автомата трещяха откъм кораба и около краката на Пит и Джордино танцуваха парчета лед. Но те вече се бяха отдалечили значително и точността на стрелбата намаля.
Двамата тичаха с всички сили към увисналата над брега мъгла. Накрая сивата пелена ги покри като пелерина и стрелците от кораба вече не ги виждаха.
Задъхани, двамата се приближиха един към друг.
— Само това ни липсваше, още едно горещо приветствие в тази замръзнала пустош — изстена Джордино. От устата му излизаха облаци пара.
— Всяко нещо си има и хубава страна — задъхано отвърна Пит. — Поне за няколко секунди забравих колко е студено.
Без шапки, ръкавици и връхни дрехи двамата бяха абсолютно замръзнали. Неочакваният спринт беше засилил кръвообращението им, но лицата и ушите вече ги боляха, а пръстите им бяха почти безчувствени.