— Нещо ми казва, че нашите добре облечени нови приятели скоро ще тръгнат да ни търсят — изръмжа Джордино. — Имаш ли някаква идея накъде да бягаме?
Пит огледа бреговата линия. В разсейващата се мъгла видя отвесно било, което изглежда ставаше по-високо вляво. Вдясно обаче се снишаваше и преминаваше в друг, по-заоблен хълм.
— Трябва да се махнем от леда и снега, за да не оставяме следи. А и от по-високо ще се огледаме по-добре. Мисля, че най-добрият начин да навлезем навътре е да тръгнем вдясно.
Затичаха пак. Надигащият се вятър скоро се превърна в техен враг, защото разпръскваше прикриващата ги мъгла.
Зад първото ниско възвишение имаше стръмно пълно с лед дефиле, което не можеха да преминат, така че продължиха да тичат и да търсят следващия прорез, който би ги отвел във вътрешността.
Вятърът изгаряше лицата и ръцете им, дробовете им с мъка поемаха ледения въздух. Самото дишане се превърна в агония, но и двамата не забавяха ход. И тогава отново отекна стрелба и куршумите надупчиха леда на няколко метра зад тях.
Пит се обърна и видя, че порив на вятъра е отворил дупка в мъглата. През нея се виждаха двама души, които вървяха към тях. Зак беше разделил охранителите на три групи и ги бе насочил по брега под различен ъгъл. Двойката, изпратена на запад, беше успяла да попадне в пролука и да види двамата бягащи.
По-нагоре по брега Пит забеляза друго валмо мъгла, което се движеше към тях. Ако успееха да се опазят от огъня още минута, мъглата щеше отново да ги скрие.
— Тези типове започват да ме дразнят — задъхано изстена Джордино, докато ускоряваха ход.
— Да се надяваме и бялата мечка да мисли същото — отвърна Пит.
Още куршуми нащърбиха леда съвсем близо до тях. Стрелците жертваха точността, за да стрелят от движение, и бяха все така далече от точно попадение. Затичан към мъглата, Пит огледа възвишението вляво. Скалите пропадаха в поредната клисура, която беше по-широка от предишната. Беше задръстена със скали и лед, но изглежда, можеха да я пресекат.
— Да се опитаме да се спуснем, щом стигнем в мъглата — задъхано предложи той.
Мъглата обаче още беше на петдесетина метра от тях. Нов залп разтроши леда, този път на сантиметри от петите им. Стрелците се бяха спрели, за да се прицелят по-добре.
— Няма да успеем — изстена Джордино.
Вече бяха почти до клисурата, но мъглата още оставаше далече. На няколко метра напред Пит забеляза голяма отвесна плоча, която стърчеше от дефилето.
От скалите над главите им се разхвърчаха парчета — стрелците коригираха мерника си. Двамата залегнаха зад скалната плоча точно когато порой куршуми отново се изсипа на сантиметри от тях. Прострени на земята, Пит и Джордино с мъка си поемаха дъх в ледения въздух; бяха почти напълно изтощени. Щом залегнаха, огънят спря, а и мъглата най-после стигна до тях.
— Мисля, че можем да минем от ей там — посочи Пит и с мъка се изправи.
Джордино кимна, надигна се и пристъпи към склона. Пит обаче не тръгна. Беше се загледал в скалната плоча и търкаше повърхността й с ръка.
— Сега едва ли е моментът да се мотаем и да се възхищаваме на скалите — подхвърли Джордино.
— Това не е скала — тихо отвърни Пит. — Това е кормилен механизъм.
Джордино го изгледа, както се гледа луд, после проследи погледа му. Над тях се извисяваха тъмни скали, погребани под тънък слой лед… Джордино изведнъж зяпна. Това изобщо не бяха скали.
Над тях, загнезден в леда, се издигаше черният корпус на кораб от XIX век.
80.
„Еребус“ стоеше като забравена реликва от отдавна отминала епоха. Скован в леда, който го бе отделил от повредения му побратим, „Еребус“ бе изтласкан на брега от исполинската сила на зимното ледено море, сковало пролива Виктория преди сто и шейсет години.
Ледът беше обвил корпуса и бе прилепил лявата страна на кораба към стръмния склон. Трите килнати мачти, също целите в лед, се бяха сраснали с околните скали. Дясната страна и палубата обаче бяха с удивително малко лед, както установиха Пит и Джордино, когато минаха по дерето и се прекачиха през страничното перило. Просто не можеха да повярват, че са на палубата на водещия кораб от експедицията на Франклин.
— Ако човек разтопи леда, може направо да се качи на него и да се върне в Англия — подхвърли Джордино.