— Мисля, че тук се обяснява — тихо отбеляза той и всички го загледаха в очакване.
„27 август 1845 година. Координати 74,36,212 север, 92,17,432 запад. До остров Девън. Морето е спокойно, с парчета кръгъл лед, западен вятър със скорост пет възела. Пресичаме пролива Ланкастър пред «Терор». В 9 часа дежурният засича друг плавателен съд. В 11,00 часа ни приближава китоловният кораб «Гъвърнес Сара» от Кейптаун, Южна Африка, с капитан Емлин Браун. Браун съобщава, че съдът му е бил повреден от леда и е бил принуден да остане в пролива за няколко седмици, но вече е възстановен. Екипажът изпитва остър недостиг от провизии. Доставяме им един контейнер с брашно, двайсет килограма осолено свинско, малко консерви и 1/4 буре ром. Забелязваме, че много хора от екипажа на ГС се държат странно. В благодарност за провизиите капитан Браун ни подарява десет торби «твърдо сребро». Това е необикновена руда, добивана в Южна Африка, за която Браун твърди, че притежава отлични качества за поддържане на топлината. Екипажът на кораба е започнал да нагрява кофи с нея върху печката в камбуза.
Утре тръгваме към пролива Бароу.“
Пит спря, после бавно вдигна глава. По лицата на хората около него се четеше разочарование. Джордино заговори първи:
— Южна Африка… Чувалът от зебло, който открихме в склада. На него пишеше Бушвелд, Южна Африка. За съжаление това подкрепя разказа.
— Възможно е в Южна Африка все още да добиват рудата — допусна Далгрен.
Пит поклати глава.
— Не. Това е една от мините, проверени от Йегър. Общо взето е изчерпана преди четиридесет години.
— Значи в Арктика не е останал никакъв рутений — заключи Стенсет.
— Не е — съгласи се Пит и затвори дневника като победен човек. — Също като Франклин, и ние тръгнахме по студен и смъртоносен път за никъде.
Епилог
Скалата
90.
Макар да не беше подвластен на навиците, Мичъл Гоайет все пак се придържаше към един специален ритуал. Когато се намираше във Ванкувър, всеки петък обядваше в клуба „Виктория“. Елегантният частен голф клуб във възвишенията на север от града предлагаше забележителен изглед към ванкувърското пристанище. Когато Гоайет беше млад, кандидатурата му за членство бе отхвърлена безусловно от стожерите на висшето общество, които ръководеха клуба. Той обаче получи отмъщението си след години, когато придоби игрището за голф и клуба при една голяма поземлена сделка. Бързо изхвърли всички стари членове и пренасели частния клуб с банкери, политици и други мощни играчи, които щяха да подпомогнат бъдещия му растеж. Когато не припираше за сключване на бизнес споразумение, Гоайет обичаше да се отпусне на обед с три мартинита заедно с някоя от приятелките си в ъглово сепаре с изглед към пристанището.
Точно в дванайсет без пет управляваната от шофьор немска лимузина „Майбах“ на Гоайет пристигна пред охранявания вход на клуба и веднага я пуснаха да влезе. Две пресечки по-надолу по пътя шофьорът на един закрит пикап с надпис „ДОСТАВКА ПО ДОМОВЕТЕ КОЛУМБИЯ“ видя как майбахът влезе през портала и също подкара натам. Беше със служебна фуражка и тъмни очила. Свали прозореца и показа папката си със заявки, където имаше напечатана бланка за този адрес.
— Доставка за клуб „Виктория“ — с отегчен глас съобщи шофьорът.
Гардът погледна бланката и му я върна, без да я чете.
— Влизай. Служебният вход е вдясно.
Тревър Милър му кимна, хвърли папката с фалшивата бланка на празната седалка до себе си и докато подкарваше по алеята, подметна:
— Приятна работа.
Никога не си бе представял, че ще дойде ден, когато ще се наложи да се представя за друг човек. Смъртта на брат му и на още много други обаче като резултат от неописуемата алчност на Гоайет беше равнозначна на убийство. А убийствата щяха да продължат, той го знаеше, и да се съпътстват от все по-бясно унищожаване на околната среда. Можеше и да има обществено порицание срещу отделни предприятия на Гоайет, но самият човек винаги щеше да се ползва със защитата на свитата си от корумпирани политици и скъпи адвокати. Имаше само един начин да се сложи край на всичко това и той беше да се сложи край на Гоайет. Ясно му беше, че системата не може да се справи с това, но си мислеше, че той самият би могъл. Пък и кой ли щеше да е по-подходящ от безличния държавен служител, когото никой не подозираше и който нямаше какво да загуби.