Любимата съпруга на Франклин повече от всеки друг беше спомогнала за разкриване на участта на изгубената експедиция. С неуморни молби и много големи разходи тя сама бе екипирала поне пет експедиции. В преброждане на Арктика и опити да намерят съпруга й и корабите му по-ранните експедиции, заедно с мисиите, изпратени от британското правителство, се бяха провалили. Друг арктически изследовател, Франсис Макклинтък, накрая научава каква е била съдбата на Франклин. Като обикаля с парната яхта „Фокс“ за сметка на лейди Франклин, той попада на ценни следи и на една бележка на остров Кинг Уилям, в която се съобщава за смъртта на Франклин през 1847 г. и за изоставените от екипажите кораби.
Сто шейсет и осем години бяха изминали, откакто Джон Франклин бе целунал жена си за довиждане на брега на Темза, но сега двамата най-после се събраха отново.
Душата му би била щастлива и по още една причина. Фрегатата на Кралския флот, която взе ковчега му от „Еребус“, за да го върне в Англия, мина по по-дългия маршрут — през Беринговия проток към Тихия океан и след това през Панамския канал.
В смъртта, ако не в живота си, сър Франклин най-накрая бе прекосил Северозападния проход.
94.
Пит гледаше разсеяно от прозореца на кабинета си към Потомак далече долу и умът му се носеше лениво като течението на реката.
Откакто се бе върнал от Арктика, настроението му беше предимно кисело, беше черноглед и разочарован. Ясно му беше, че това донякъде се дължи на нараняванията му. Раните му зарастваха добре и лекарите твърдяха, че скоро ще се оправи, но макар почти да нямаше болки, намалената му подвижност го дразнеше. Отдавна беше захвърлил патерицата, но от време на време се налагаше да си помага с бастун. Джордино беше облекчил нещата, като му намери бастун, в който имаше скрито шишенце текила. Лорън също се грижеше за него и при всеки удобен случай влизаше в ролята на Майка Тереза. Нещо обаче му пречеше да бъде щастлив.
Знаеше си, че е заради провала. Просто не беше свикнал с такъв развой на събитията. Търсенето на рутения беше изключително важно, а той бе останал с празни ръце. Имаше чувството, че е предал не само Лиза Лейн, а и всички хора на планетата. Не че вината беше негова, разбира се. Беше следвал следите, които бе открил. И всъщност се беше справил добре. Правителството вече бе разпратило опитни геолози да търсят рутений навсякъде, но близко срочните очаквания не бяха оптимистични.
Минералът просто не съществуваше в големи количества и по отношение на това Пит беше безсилен.
Инстинктът му, по изключение, се беше оказал погрешен и това го изпълваше със съмнения. Може би просто вече беше в играта от прекалено дълго. Може би беше дошъл моментът нещата да се поемат от по-млади ръце. Като че ли най-добре би било да се върне в Хавай заедно с Лорън и да прекарва времето си в подводен риболов.
На вратата се почука и в кабинета му нахлуха Джордино, Гън и Далгрен и се настаниха като у дома си. Личеше си, че крият усмивките си, а и всеки криеше по нещо зад гърба си.
— Е, и това ако не са тримата влъхви! — възкликна Пит.
— Можеш ли да ни отделиш минутка? — започна Гън. — Искаме да споделим нещо с тебе.
— Моето време е и ваше. — Пит седна на масата, изгледа ги с подозрение и попита: — Какво сте донесли, та толкова го криете?
Далгрен показа сложени една в друга пластмасови чаши.
— Мислехме да пийнем.
Джордино измъкна иззад гърба си бутилка шампанско.
— Понеже съм жаден.
— Никой ли не ви е казвал за правилата по отношение на алкохола във федералните сгради? — Пит ги изгледа строго.
— Май никой — отвърна Джордино. — Ти чувал ли си нещо за това, Джак?
Далгрен се опита да изглежда тъп и тръсна глава.
— Добре де, какво сте намислили? — попита накрая Пит.
— Всъщност всичко се дължи на Джак — каза Гън. — Той спаси положението.
— Искаш да кажеш, че ти е спасил задника — захили се Джордино, махна фолиото от гърлото на бутилката, гръмна я и наля на всички.
— Всичко опира до скалата — опита се да обясни Гън.
— До скалата? — повтори Пит с растящо подозрение.
— Една от пробите от термичния отвор, който открихме близо до Аляска — каза Джордино. — Преди оная история с канадския леден лагер. Прибрахме всички проби в една торба, която Руди трябваше да донесе тук за подробен анализ. Той обаче я забрави на „Нарвал“, когато си тръгна от Туктояктук.