— Вече на дъното ли са? — попита Гън двамата дежурни.
— Да — отвърна единият. — На три километра източно от нас. Всъщност току-що навлязоха в канадски води.
— Имате ли връзка на живо?
Сътрудникът кимна и му подаде комплекта си от слушалки с микрофон.
— „Блъдхаунд“, тук „Нарвал“. На повърхността има рязко влошаване на времето. Прекъснете наблюдението й се върнете.
След дълга пауза дойде отговорът, примесен с много шум от статичното електричество.
— Разбрано, „Нарвал“ — отвърна дрезгав глас с тексаски акцент. — Прекъсваме наблюдението след трийсет минути. „Блъдхаунд“, край.
Гън се канеше да настои да побързат, но се отказа. Нямаше смисъл да се спори с ония двама твърдоглавци. Свали слушалките и се отпусна във високия работен стол, за да изчака половин час.
24.
Както кучешката порода, на която дължеше името си „Блъдхаунд“ проучваше света с нос до земята, макар че в случая земята беше на шестстотин метра под повърхността на Бофортово море, а носът беше твърд електронен сензор. Титаниевият спускаем апарат за двама души „Блъдхаунд“ беше изграден специално за изследване на дълбочинните хидротермални отвори. Гейзерите под морското дъно, които бълваха свръх нагрята вода от земната кора, нерядко изнасяха и приказни съкровища от необичайни растителни и животински образци. Подводните изследователи от агенцията обаче повече се интересуваха от потенциалните минерални залежи, свързани с хидротермалните отвори. Отворите често изхвърляха от дълбочините по морското дъно богати на минерали смеси от вещества като манган, желязо и дори злато. Прогресът в областта на подводните минни разработки превръщаше полетата с хидротермални отвори във важни находища за утрешния ден.
— Температурата на водата се повиши с още един градус. Коминът трябва да пуши някъде наблизо — избоботи с басовия си глас Джак Далгрен.
Седнал в удобния стол на втория пилот, якият машинен инженер бе вперил стоманения си син взор в монитора, подръпваше каубойския си мустак и оглеждаше скучното сиво дъно, осветено ярко от шест мощни прожектора. Нищо в подземния пейзаж не подсказваше, че наблизо може да има хидротермален отвор.
— Сигурно сме тръгнали по следите на няколко земни хълцукания — отвърна пилотът Ал Джордино, изгледа Далгрен и добави: — Или оригвания.
Ниският широкоплещест Джордино се чувстваше най-добре на пилотското място. Беше изкарал години в групата за специални проекти към НАМПД и беше управлявал всичко — от дирижабли до батискафи, — а сега ръководеше отделението за подводна техника. За Джордино изграждането й изпитването на прототипове за плавателни съдове като „Блъдхаунд“ беше повече страст, отколкото професия.
Двамата с Далгрен бяха изкарали две седмици в изучаване на арктическото дъно и търсене на термални отвори. Тъй като разполагаха с данни от предишни подводни изследвания, се насочиха направо към участъци с подпочвени пукнатини или някакви размествания на пластовете. Тези особености се смятат за признаци на вулканична дейност и потенциални находища на активни термални отвори. Проучванията засега бяха безрезултатни и това обезкуражаваше инженерите, които чакаха да изпробват съоръженията за подводна работа.
Далгрен си погледна часовника.
— Изминаха двайсет минути, откакто Руди се обади да се връщаме. Сигурно вече много се е притеснил. Най-добре да натискаме бутона за изкачване, защото вместо пред една, ще се озовем срещу две бури горе.
— Руди никога не е доволен, ако няма за какво да се оплаква — отвърна Джордино, — но човек така или иначе не може да спечели, ако дразни боговете на климата. — Завъртя лостовете пред себе си, обърна батискафа на запад и заплуваха съвсем малко над дъното.
След няколкостотин метра стигнаха район, осеян с множество малки скали. По-нататък започнаха да стават по-големи, а и самото дъно се издигаше. Далгрен погледна батиметричната карта и се опита да установи местоположението им.
— Изглежда, това е малка подводна планина. По някаква причина сеизмолозите са решили, че не е особено обещаваща.
— Те разсъждават така, защото са прекарали прекалено много години в офиси, където климатът се контролира.