— Да, и то доста голямо — отвърна Джордино. — Мярнахме само част, но то, изглежда, заема широка площ.
— А сензорите? Как се държа „Блъдхаунд“?
— Ами… виеше като койот при пълнолуние — отговори Далгрен с усмивка. — Сензорите отчетоха над тринайсет елемента.
— Разбира се, лабораторният анализ ще покаже доколко уредите на „Блъдхаунд“ са отчели верни резултати — добави Джордино. — Според сензорите парчето в ръката ти е тъпкано с манган и желязо.
— По дъното сигурно се въргалят достатъчно такива елементи, за да се купят още хиляда блъдхаунда, Руди — подхвърли Далгрен.
— Сензорите показаха ли наличието на някакво злато? — попита Гън.
Джордино извъртя очи към тавана и изпъшка:
— Ти да не ме мислиш за цар Мидас бе?
26.
Пролетната буря, както става обикновено, не обхващаше голяма площ, но докато напредваше на югоизток по Бофортово море, удряше със силата на боксьор тежка категория. Яростните пориви на вятъра със скорост над сто километра в час подреждаха падащия сняг в хоризонтални плоскости и превръщаха снежинките в твърди ледени парченца. Вихрушките спускаха тъмни пердета върху белия лед и арктическият север се превръщаше в епицентър на истинска диващина.
Кевин Бю се вслушваше в скърцането на подпорите на столовата и в трептенето на навеса от падащата косо суграшица. Допи кафето си и се опита да се съсредоточи върху научното списание, разтворено на масата пред него. Макар да беше изживял десетки бури по време на службата си в Арктика, яростта им все още го притесняваше. Останалите членове на екипа бяха спокойни, но Бю с мъка се съсредоточаваше, когато целият лагер като че ли можеше да бъде отнесен.
Едрият брадат готвач — а по съвместителство и дърводелец — Бенсън, който седеше от другата страна на масата, се ухили.
— Яката духа, а?
— Направо ще ни отнесе — отвърна Бю притеснено.
— Е, ако ще ни отнася, по-добре да ни стовари някъде, където времето е топло и напитките са по-вкусни, ако са студени — отвърна Бенсън и отпи глътка кафе. Видя, че Бю е допил чашата си, и се изправи. — Дай да ти налея още.
Отиде до голямата лъскава кафеварка, напълни чашата, тръгна обратно към Бю — и изведнъж замръзна и се вслуша. На лицето му се изписа озадачено изражение. Покрай оглушителния шум от вятъра долавяше ниско механично бучене. Не това обаче го разтревожи, а някакво допълнително остро прашене.
Бю също го чу и се напрегна. Стори му се, че чува вик откъм лагера… а после целият свят се разцепи.
Със силно скърцане задната стена на столовата се разпадна и на нейно място се появи огромен сив клин. Откъснат от подпорите си, навесът на столовата отлетя и вътре нахлу леден въздух. Бю с ужас видя как сивата маса погълна Бенсън сред фонтан от пяна и лед. В един миг готвачът стоеше пред него с чаша кафе в ръка. В следващия вече го нямаше.
Подът под Бю се изкоруби и го запрати заедно с масата към входната врата. Той с мъка се изправи и се взря в огромния сив гигант. Беше кораб, измъти най-после обърканият му ум, и се беше врязал в средата на лагера през тънкия лед под него.
Фучащият сняг придаваше на кораба призрачен вид, но Бю все пак успя да разчете цифрата 54, изписана с бяло на носа. А после видя и американско знаме на мачтата. Инстинктивно направи крачка към кораба и за малко да стъпи в черната река, която остана след него.
Замаяно се отърси от шока, вдигна смачканата си канадка от пода и прекрачи покрай останките от входната врата. Като се бореше с вятъра, се опита да прецени състоянието на лагера; забеляза, че подът под краката му се люлее странно. Направи няколко крачки надясно и стигна ръба на ледения блок. Тук се бяха намирали трите спални. Вместо тях сега имаше само парчета лед, плуващи в тъмната вода.
Сърцето му изстина: един от хората му, освободен от дежурство, преди малко беше легнал да спи. В неизвестност оставаше съдбата на още двама души — на радиста Кейс и на техника Куинлън.
Обърна се към сградата на лабораторията, тръгна натам и едва не падна във водата — широка метър и нещо пролука в леда го разделяше от лабораторията. Макар разумът да не подкрепяше решението му, той се засили и я прескочи. Насили се да продължи, закрачи срещу вятъра и стигна до вратата. Пое си дъх, отвори я рязко и замръзна.
Вътрешността на лабораторията, както и столовата, беше заличена от минаването на кораба. Зад вратата нямаше почти нищо; във водата на метър от него плуваха разпръснати останки. По чудо радио кабината някак се бе спасила и все още — отделена от стената — си стоеше изправена. През свистящия вятър Бю чу гласа на Кейс — радистът викаше за помощ.