— Добро утро — поздрави Пит и се представи. Кимна към един излъскан тенекиен контейнер с дълга човка и отбеляза: — Прекрасна стара масленица.
Очите на стария човек се стоплиха, когато видя, че Пит не е просто загубен турист, който ще го пита за посоката.
— Да, с нея са допълвали лампите на миньорите. Донесоха ни я от близките мини Брус. Дядо ми е работел в медните мини, преди да ги затворят през 1921 година — сподели той с хрипкав глас.
— Много ли мед има по тия хълмове?
— Започнала е да се изчерпва. Повечето медни и златни мини ги закриха преди десетилетия. Привлекли са много златотърсачи навремето, но малцина от тях са забогатели. — Погледна Пит в очите. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Интересуват ме запасите ви от рутений.
— Рутений? — попита мъжът и го изгледа странно. — Да не сте с този едрия господин, който току-що излезе?
— Не — отвърна Пит. Спомни си навъсената физиономия на човека с кафявия костюм и как го бе изгледал и се опита да се отърси от дразнещото чувство, че го познава отнякъде.
— Странно. — Човекът го погледна с подозрение. — Този тип беше от Министерството на природните ресурси в Отава. Дошъл беше да провери запасите ни от рутений и местата, от които го доставяме. Странно, че това беше единственият минерал, за който попита, после вие влизате и се интересувате от същото.
— Каза ли ви как се казва?
— Джон Бут, струва ми се. Реших, че е странна птица. Сега, какво точно ви интересува, господин Пит?
Пит обясни в най-общи линии проучванията на Лиза Лейн в университета „Джордж Вашингтон“ и ролята на рутения в работата й. Реши да не се спира върху голямото значение на последните й открития и върху експлозията в лабораторията.
— Да, изпратих един образец в тази лаборатория преди няколко седмици. Не получаваме много заявки за рутений, ако се изключат една-две изследователски лаборатории и някоя техническа компания. При тази нереално нараснала цена купувачите се броят на пръсти. Разбира се, скокът на цената ни донася хубава печалба, когато получим заявка — усмихна се той и намигна. — Просто ми се иска да имахме източник, от който да попълним запаса си.
— Нямате ли постоянен доставчик?
— Господи, не. Не сме имали от години. Предполагам, че скоро наличното ни количество ще се изчерпи. Преди време получавахме малко от една платинена мина в Източно Онтарио, но в рудата, която добиват, вече няма почти нищо. Не, както обясних и на господин Бут, повечето от рутения ни е доставен от инуитите.
— От инуитите? Значи от север?
— Явно. Извадих приемателните протоколи за господин Бут. — Той посочи една стара подвързана с кожа книга в другия край на тезгяха. — Материалът е доставен преди сто години и това е описано подробно. Инуитите го наричат „черната коблуна“. Но ние винаги сме му казвали „аделаидския материал“, тъй като инуитите са дошли от полуостров Аделаида в Арктика.
— Значи това е размерът на канадските резерви от рутений?
— Доколкото знам. Пък и никой не може да каже колко голям е инуитският източник. Доставките са от толкова отдавна. Легендата е, че инуитите се страхували да се завърнат на острова, където се сдобили с рутения, заради някаква черна магия. Злонамерени духове и находище, прокълнато със смърт и лудост или нещо подобно. Една от измислиците на Севера, безспорно.
— Според мен местните легенди често отразяват донякъде истината — отвърна Пит. — Може ли да погледна записите?
— Разбира се. — Възрастният геолог отиде до края на тезгяха и се върна с книгата, като разлистваше страниците й. Изведнъж се намръщи и лицето му почервеня.
— Боже господи! Отпрал е страниците под носа ми! Тук имаше ръчно изработена карта на разположението на мината. Сега я няма.
Тресна книгата на тезгяха и гневно се обърна към вратата. Пит погледна дебелия том, видя мястото, откъдето бяха отрязани или откъснати две страници, и каза:
— Вашият господин Бут май не е бил от никакво министерство.
— И аз трябваше да се сетя, щом не знаеше какво е улей за промиване на руда — измърмори старецът. — Не знам обаче защо ще съсипва архива ни. Можеше просто да поиска копие.
Пит знаеше защо господин Бут не иска никой друг да разбере къде е източникът на инуитския рутений. Извъртя книгата към себе си и зачете един непълен опис непосредствено пред липсващите страници.
„22 октомври 1917 г. Хорас Тъкър от компанията «Чърчил Трейдинг» предаде следните количества нерафинирана руда: