— Дяволският дъх! — ахна Тревър.
44.
Дърк бързо плуваше покрай основната тръба. Макар видимостта да беше лоша, той усещаше силната турбуленция във водата и чувстваше, че в емисиите от тръбата има нещо опасно. В съзнанието му изплува образът на „Вентура“ и мъртвия й екипаж. Замисли се за Съмър и Тревър и размаха плавниците още по-силно въпреки увеличаващото се парене в дробовете.
Стигна до съединението на тръбите и веднага зави наляво, като следваше по-тънката тръба, на която беше попаднал, когато се гмурна. Вече чуваше свистенето на мехурчетата, които се освобождаваха под високо налягане. Мина над тръбата и видя веригата на котвата. Стрелна се към повърхността и излезе точно под носа на корабчето, като се ориентираше по веригата.
Подаде глава на повърхността и изпита чувството, че е сред лондонската мъгла. Плътен бял воал се издигаше над водата. Като държеше лицето си надолу, той преплува покрай корпуса до кърмата и стъпи на стълбичката, която Съмър бе спуснала от перилото. Надигна се над долното стъпало колкото да погледне. Белият облак се носеше над палубата и забулваше кабината.
Дърк издърпа мундщука от устата си и извика Съмър. Парлив вкус изпълни устата му, така че той отново налапа мундщука и пое въздух от кислородната бутилка. Заслуша се за няколко секунди, после слезе от стълбичката и притеснен се върна във водата.
Даде си сметка, че никой не му отговаря, защото корабчето е празно.
Около двеста метра по̀ на запад и на три метра под водата Тревър имаше чувството, че ще умре. Не можеше да повярва колко бързо ледената вода изсмуква силите и енергията му и почти убива волята му за живот. Ако не бяха бисерносивите очи на Съмър, които го гледаха умоляващо, би се отказал от борбата.
А очите бяха изумителни, трябваше да го признае, докато захапваше мундщука за глътка въздух. И излъчваха сякаш осезаема топлина. Той пое дълбоко въздух и й върна мундщука; усещаше, че умът му отслабва. Опита се да върне вниманието си върху изтръпващите си крака и зарита по-силно, като си припомни, че трябва да достигнат брега.
Беше решение, взето на мига, единственото, което можеше да ги спаси. С разширяващия се облак въглероден двуокис, който ги беше заобиколил, можеха да се насочат единствено към водата. Съмър си беше помислила да пререже котвата и да направят отчаян опит да побягнат през парата, но ако се забавеха и съвсем малко, докато запалят мотора, щяха да умрат. Освен това трябваше да мислят и за Дърк. Ако изплуваше под кърмата, докато потегляха, щяха да го нарежат на парченца. И сега надеждите да оцелее не бяха кой знае какви, но Дърк все пак би могъл да надплува газа с останалия му въздух.
— Във водата! — изкрещя Съмър, когато газът изригна, и се втурна към готовата за използване кислородна бутилка до перилата.
— Ти облечи подводния костюм. Аз ще взема бутилката — викна Тревър.
Съмър навлече подводния костюм и грабна маската, а Тревър бързо закопча бутилката. Едва успя да пъхне ръце в презрамките на спасителната жилетка, когато въглеродният двуокис обгърна корабчето. По-скоро паднаха, отколкото скочиха зад борда, като разплискаха ледената вода и се потопиха под смъртоносния облак.
Незащитен от студа, Тревър усети потапянето като удар от ток. Адреналинът му обаче беше толкова повишен, че не замръзна. Като се притиснаха лице в лице, двамата заритаха непохватно и се редуваха да поемат дъх от кислородната бутилка. Накрая успяха да изградят нещо като ритъм и започнаха да се движат с прилична скорост към острова.
Студът обаче бързо се отрази на Тревър. Ефектът първоначално не се усети, но после Съмър забеляза, че движението на плавниците му се забавя. Устните и ушите му започнаха да посиняват и тя разбра, че може да изпадне в хипотермия, и увеличи темпото, за да не загубят инерцията си. Мъчи се по този начин още трийсетина метра, като предчувстваше, че Тревър скоро ще се превърне в непосилна тежест. Погледна надолу с надеждата дъното да започне се издига, но виждаше само метър-два мътна вода. Нямаше представа колко далече са от острова и дали всъщност не плуват в кръг. Беше дошъл моментът да рискува и да се покаже над водата.
Пое дълбоко въздух от мундщука, преди да го върне на Тревър, и изплува до повърхността, като влачеше и него. Подаде глава и бързо се огледа, за да се ориентира. Най-лошите й страхове не се оправдаха. Бяха избягали, поне засега, от гъстите облаци въглероден двуокис, който все още се издигаше към небето недалече от тях. В обратната посока зелените хълмове на остров Гил бяха на по-малко от половин километър. Макар да не бяха плували по права линия, все пак се бяха движили в правилната посока и се бяха приближили към брега.