— И ти предлагаш да се залепим до него?
— Точно така. Ако успеем да се задържим близо до десния им борд, докато отминем Батхърст, може и да не ни засекат.
— А канадските охранителни катери? — попита Далгрен.
— Ледоразбивачът от Тук влезе в пристанището тая сутрин, така че едва ли ще го върнат отново в морето — отвърна Джордино. — Така остават само двата кораба в Куглуктук. Бас държа, че единият от тях се навърта около „Полярна зора“, който е откаран там. Значи ни остава само един, покрай който трябва да се промъкнем.
— Мисля, че си струва да поемем риска — реши Пит.
— Но какво да кажем за въздушното наблюдение? Нали канадските военновъздушни сили облитат района от време на време? — попита Далгрен.
Стенсет издърпа от купчината друг лист.
— Тук ще ни дойде на помощ майката природа. Прогнозата за следващата седмица е доста мрачна. Ако потеглим днес, навярно ще се движим заедно с един фронт от ниско атмосферно налягане, който ще обхване целия архипелаг.
— Бурно време. — Джордино поклати глава. — Няма защо да се чудим, че в небето няма самолети.
Пит погледна хората около масата с доверие. Всички те бяха безспорно лоялни приятели, на които се бе осланял в трудни времена.
— Значи е решено — заключи той. — Ще дадем на товарния кораб няколко часа преднина и ще потеглим. Ще го направим да изглежда, че се връщаме в Аляска. След като се отдалечим от брега, ще заобиколим и ще настигнем кораба доста преди Батхърст.
— Няма да ни е трудно. Бием ги по скорост с поне осем до десет възела.
— Още нещо — напомни Пит. — Докато политиците разрешат въпроса с „Полярна зора“, ние действаме на своя глава. И е доста вероятно да споделим участта на „Зора“. Затова искам на борда само доброволци. Всички учени и спомагателни членове на екипажа ще слязат от „Нарвал“ възможно най-незабелязано. Направете каквото трябва да им осигурите легла и полет от тук. Ако някой любопитства, кажете му, че сме служители на петролна компания, които се преместват на друг обект.
— Ще имаме грижата — обеща Стенсет.
Пит остави чашата си и погледна над масата с неочаквано притеснение. На отсрещната стена беше окачена картина на кораб от XIX век, попаднал сред разрушителна буря, с разкъсани платна и чупещи се мачти. Пред носа му се виждаха назъбени скали, готови сякаш да го захапят и да го направят на трески.
Бурно време наистина, помисли си той.
51.
Дебел облак черен дим се понесе от комина на товарния кораб и синият му корпус се отдели от дока. Застанал на мостика на „Нарвал“, Бил Стенсет наблюдаваше как корейският кораб напуска малкото пристанище на Туктояктук и навлиза в Бофортово море. Вдигна слушалката на вътрешния телефон и набра номера на една от кабините долу.
— Пит слуша — чу се веднага.
— Корейският кораб потегли.
— Какво е положението с нашия екипаж?
— Всички непряко заети с плаването са на брега. Мисля, че сме запълнили всички хотели в града. Е, те, разбира се, са само два. Уреден е и полетът на всички до Уайтхорс. От там ще им е съвсем лесно да се пренасочат към Аляска, дори към Ванкувър. Останалите на борда са четиринайсет.
— Наистина доста ограничен състав. Кога можем да тръгнем?
— Реших да вдигнем котва след още два часа, за да не събудим подозрения.
— Трябва да предупредим домакините си, че се отправяме към къщи.
— Точно това мисля да направя — отвърна Стенсет.
Затвори телефона, повика за всеки случай и Джордино и тръгна към участъка на канадската брегова охрана. Канадският командир не изглеждаше толкова обезпокоен от предстоящото тръгване на Стенсет, колкото от загубата на чара на Джордино в местния моряшки бар. Тъй като изследователският кораб нямаше защо да го тревожи, командирът се сбогува, без и да помисли за осигуряване на придружител в канадски води.
— С твоята проява на добра воля би могъл да имаш бъдеще в дипломацията — шеговито подхвърли Стенсет на Джордино.
— Черният ми дроб веднага ще възрази — отвърна Джордино.
Отидоха в офиса на пристанищния началник и Стенсет плати таксата за престоя им. Навън видяха Пит, който излизаше от малък железарски магазин с триъгълен пакет под мишница.
— Да не би нещо да липсва на борда? — попита Стенсет.