Хората на Зак бяха взели оръжията и средствата за комуникация на командосите, преди да ги качат на шлепа заедно с екипажа на „Полярна зора“ и безцеремонно да ги натикат в едно малко помещение близо до носа. Взеха и зодиаците, естествено.
Единственият знак на съчувствие от страна на похитителите бяха двата кашона бутилирана минерална вода, напълно замръзнала в студа, които им хвърлиха, преди да затръшнат тежката метална врата. Отвън се чу и премятане на верига.
Застанали мълчаливо в тъмния леденостуден склад, хората усещаха, че не ги чака нищо добро.
Лъч на фенерче освети помещението, после още един. Роман извади и своето фенерче от джоба на гърдите си и го включи. Все пак им бяха оставили нещо полезно.
Вратата, през която ги бяха вкарали, беше заключена, но срещу нея имаше отворен изход. Две рула въжета лежаха до едната стена, а до другата бяха струпани стари автомобилни гуми — идеалното средство за предпазване на корпуса, когато шлепът трябваше да стои на док. Докато оглеждаше помещението, Роман чу как мощните дизелови двигатели на ледоразбивача забоботиха.
Обърна светлината на фенерчето си към екипажа на „Полярна зора“ и попита високо:
— Капитанът ви тук ли е?
Един изискан мъж с брадичка отвърна:
— Аз съм Мърдок, капитанът на „Полярна зора“.
Роман се представи и съобщи целта на мисията си.
— Капитане, опитът ви да ни спасите заслужава уважение. Извинете обаче, но не мога да ви благодаря, че ни спасихте от канадските полицаи. — И махна с ръка към усойното обкръжение.
— Ние също не очаквахме външна намеса — отвърна Роман. — Знаете ли кои са тези хора?
— Аз бих могъл да ви попитам същото — каза Мърдок. — Знам, че тези ледоразбивачи са към частна фирма, която има договор с канадското правителство. Нямам представа обаче защо имат въоръжена охрана и защо ни плениха.
Роман също нямаше представа. В инструкциите, които бе получил, не се посочваха други опасности, освен канадските военноморски сили и полицията. Сегашните събития просто не се връзваха.
След малко шлепът се люшна, потегли и се заклатушка по неспокойните води на залива Коронейшън.
— Капитане, имате ли някаква представа къде отиваме? — попита Роман.
Мърдок сви рамене.
— Много далече сме от всеки център на цивилизацията. Не мисля обаче, че ще излязат от канадски води, а това означава дълго и студено возене, имам предвид за нас тук долу.
Роман дочу някакво сумтене и ритане откъм вратата и светна натам. Сержант Бохоркес се беше качил на площадката и се бореше с вратата — засилваше се и я блъскаше с рамо, а после псуваше на поразия. Щом лъчът на фенерчето го освети, той се обърна и погледна Роман.
— Нищо не става, сър. За да я отворим, ще ни трябва електрожен.
— Успокой се, сержант. — Роман се обърна към Мърдок. — Има ли друг начин да се излезе от тук?
Мърдок посочи изхода към вътрешността на кораба.
— Сигурен съм, че това води към стълбата за хранилище едно. На този тип кораби има четири хранилища, огромни. Между тях по принцип има вътрешен коридор, до който се стига, като се спуснеш по тази стълба. В края му има друга, същата като тази.
— А капаците на хранилищата? Има ли начин да ги отворим?
— Дума да не става. Това може да се направи само с кран. Според мене единствената ни възможност е през кърмата. Там трябва да има също такова помещение като това тук и съответно изход към палубата.
— Бохоркес! — подвикна Роман и сержантът бързо дотича. — Върви с капитана на кърмата — заповяда Роман. — Намерете начин да ни измъкнете от тази дупка.
— Слушам — наперено отвърна Бохоркес. После му намигна и добави: — Ще заслужа ли една нашивка?
— Ако успееш, ти гарантирам две. Хайде, действай.
Като че ли всички бяха стоплени от лъч надежда, в това число и Роман. Но той си спомни предупреждението на Мърдок за дългото пътуване и си даде сметка, че арктическата обстановка тепърва ще ги принуди да водят битка за оцеляване. Обиколи още веднъж помещението и започна да се чуди как да предпази всички от измръзване.
56.
В добре затопления мостик на „Оток“ Клей Зак се беше отпуснал в удобния стол и наблюдаваше осеяните с лед води. Даваше си сметка, че е постъпил импулсивно и опасно, като беше пленил американците и също така импулсивно ги беше качил на шлепа и ги бе помъкнал със себе си. Все още не беше сигурен какво ще направи с тях, но разчиташе на късмета си. Екипажът на „Полярна зора“ му бе паднал в ръцете изневиделица, а заедно с него и възможността да усили търканията между Канада и САЩ. Канадското правителство щеше с възмущение да научи, че плененият екипаж е избягал с участието на американски военнослужещи, с което са нарушени териториалните граници. Зак се изсмя на перспективата, тъй като знаеше, че надменният министър-председател няма да допусне американско присъствие в канадската Арктика още дълго време.