Карл Крюгер протегна ръка и загаси телевизора.
— Така! Сега вече знаем. С парите е лесно. С правителствата — не. Англичаните са твърдоглави. Италианците трябва да изминат петстотин мили, докато открият човек, който да подпише лист хартия. Боже мой! Боже мой! — Сюзън ридаеше тихо. Той я обви в мечешката си прегръдка и я смъмри. — Liebchen, liebchen! Няма да убият детето. Достатъчно умни са! Те се нуждаят от популярност. Детето е джокерът в колодата. Ако му направят нещо, тълпата ще ги разкъса на парчета.
Той продължаваше да я успокоява, когато телефонът иззвъня. Включих магнетофона и вдигнах слушалката. Обаждаше се Базил Янко.
— Мистър Дезмънд, вдигнах моите директори от леглата им. Обадих се в ЮПИ, които ще предават новините. Утре сутринта в „Юниън Бенк“, Женева ще има два милиона долара на ваше разположение. Подарък, в замяна на който не искам нищо. Използвам цялото си влияние в дипломатическите среди, за да предотвратя тази трагедия…
Докато се чудех дали да го напсувам, или да му благодаря, той затвори.
Карл Крюгер размята едрото си туловище из стаята и започна да беснее от яд.
— Кучи син! Той го е скроил! Той го урежда! Изкарва се герой!
Сюзън му изкрещя:
— Не ме интересува! Няма значение! Той поне прави нещо. Ние само седим тук…
Телефонът отново иззвъня. Майло Фром се обаждаше от Лондон. Беше уморен до смърт, но любезен както винаги.
— Извинете, че не ви се обадих по-рано. Бяхме заети, както можете да се досетите. Тук е три сутринта. Арлекин е в Женева. Двамата с неговия лондонски директор преговаряхме целия ден с министъра на вътрешните работи. Смятаме, че ще отстъпи, но за Бога, много е трудно. Италианците ще се съгласят, надявам се…
Казах му за предложението на Янко. Смехът му прозвуча като предсмъртно хъркане.
— … Велики Боже! Какъв артист! Нямам търпение да му окача медал. Една добра новина — приятелят на Алекс Дагън започва да се огъва. Жена му е бременна. Тя се страхува за детето на Арлекин. Продължавайте да се молите и да си държите устата затворена…
— Мистър Фром, получихте ли доклада относно вечерята ми.
— Да. Получих го.
— Какво ще кажете?
— Оставете споразумението отворено и се опитайте да задържите мистър Крюгер в Ню Йорк.
— Как е Джордж?
— Добре, като се имат предвид обстоятелствата.
— Искате ли да дойда или да изпратя Сюзън?
— Не, за Бога! Останете там и двамата. Колкото е по-трудно, толкова по-дълго ще издържи Арлекин. Надявам се и аз да мога. Знаете ли какво се случи снощи? Заместник-министърът ни покани на вечеря в своя клуб — най-доброто агнешко филе в Лондон. Исусе! Агнешко филе! Е, както пише в Библията, трудим се на лозето. Лека нощ или добро утро, в зависимост от случая!
Поне бе в състояние да се смее — и аз се опитах да предам хумора му на Сюзън и Карл. Не се справих добре, но все пак предизвиках слаба усмивка у Сюзън и мърморене у Карл.
— Агнешко филе! И нашето най-добро бордо! Спомням си много добре. Защо иска да остана в Ню Йорк?
— Не е казал такова нещо, Карл. Решението е твое.
— Ще трябва да доведа Хилде. Две нощи сам в леглото и вече сънувам кошмари. Сега ще се обадя в Мюнхен.
— Карл! В Мюнхен е четири сутринта.
— Какво значение има? Ако е сама, ще се зарадва да ме чуе. Ако не, не заслужава да спи. Дай ми телефона!
Сюзън избухна в смях.
— Не можеш, Карл! Всичко се записва!
— На немски ще прозвучи прекрасно… Това е идея! Защо първо ти не говориш с нея? Кажи й, че си в леглото с мен и…
Шегата беше глупава, но я изиграхме с истеричен плам, и когато тя свърши, пускахме записа по време на вечерята, докато ни омръзна. После Карл се строполи на леглото в стаята за гости, а ние със Сюзи се прегърнахме и се отдадохме на милостива забрава.
Драмата на отвличането се бе превърнала в гвоздей на програмата на политическия театър. Можете, ако сте циник, за кратко време да издиктувате последователността на сцените. Това, което не можете да познавате, освен ако не сте замесен лично, е непоносимото терзание на жертвата и родителите и инфарктното напрежение, което изпитват и похитителите, и преговарящите.
Похитителите са командосите на една политическа групировка, абсолютно предани, внимателно инструктирани, с ясна представа за рисковете, които поемат. При провал те не могат да очакват милост. Ще бъдат линчувани от тълпата, застреляни от полицията или осъдени до живот. Санкцията, под която живеят, както и заплахата, която отправят, са абсолютни. Ако исканията им бъдат отхвърлени, те ще убият, защото тогава убийството става нещо незначително за тях, но изключително важно за движението, което представляват. Проблемът е в това, че актът на екзекуция трябва винаги да бъде извършен хладнокръвно, а напрежението, което го предшества, е непоносимо… Ето защо присъствието на японски наемни убийци е злокобно предзнаменование. Те имат объркана философия за живота, но много ясна, многовековна философия за смъртта.