Ако той не бе толкова разпален, щях да го пропусна. Ако той не бе толкова уверен, нямаше да обърна внимание на дребното мъчително съмнение, което от дълго време бях захвърлил в дълбините на мозъка си. То бе толкова неясно, че се наложи да потърся думи, за да го изразя.
— Мисля… мисля, мистър Богданович, че вие ни манипулирате — Арлекин и мен, и двамата.
Навъсеното му лице не трепна. Очите му бяха пусти прозорци към пуста душа.
— Какво точно искате да кажете, мистър Дезмънд?
— Валери Халстрьом…
— Какво тя?
— Да се върнем на реда на събитията. Претърсвате апартамента й. Напускате го. Виждате да влиза един мъж. Виждате я да се прибира вкъщи. Виждате мъжът да си тръгва. Връщате се и я намирате мъртва. Така ми казахте.
— Да.
— Но тя беше ваш агент. Чакал сте отвън, докато са я убивали…
— И?
— Знаел сте какво става. Позволил сте то да се случи.
— Точно така.
— Защо, мистър Богданович?
— Валери си бе изпяла песента. Тя флиртуваше в бара на Гъли Гордън и приказваше прекалено много — както в случая с вас, мистър Дезмънд. Прикритието й бе разрушено. Янко нареди да я убият. Позволих това да се случи, както се изразихте. Сега си разчиствам сметките. Янко ще умре много скоро. Двамата с Арлекин сме уредили подробностите. Ще се съгласите, че сме си заслужили хонорара.
— Продължавам да твърдя, че ни манипулирате.
— Обиждате ме, мистър Дезмънд. Забравил сте споразумението ни: ако килимът се изцапа с кръв, аз го чистя, а вие от своя страна обещахте да мълчите. Ако играта не ви понася, оттеглете се и се приберете вкъщи. Все още имате това право.
— Ще говоря с Арлекин.
— Направете го на всяка цена. Не вашата жена е била убита в Мексико Сити. Не вашето дете увисна от прозорец на петия етаж в Женева.
Той не бе ядосан. Дори не бе категоричен. Сигурно бе чел мислите ми като детски буквар. Когато станах, за да си тръгна, ме спря с ръка и със странна, снизходителна насмешка ми каза:
— Уверен съм в това, което казах. Детето ще има нужда от вас. А може да се наложи и да помогнете на вашия приятел да се изправи на крака. Стойте наоколо. Няма да бъде толкова лошо, колкото си мислите. Смъртта винаги е нещо банално.
Оставих го да пресмята приходите и разходите от цветята и се разходих за около час сред обедната блъсканица на Ню Йорк. Не бързах. Никой не се нуждаеше от компанията ми, никъде нямаше да почувстват отсъствието ми. Зяпах витрините на магазините и виждах бъркотия от безсмислени неща. Вглеждах се в лицата и виждах само маски на актьори. Усетих мириса на храна, но не ми хареса. Облизах устните си и изпитах желание да пия нещо, но знаех, че ще ми се повдигне от първата глътка. Исках да поговоря с някого, но щях да побягна при първите думи за поздрав. В душата ми бе пусто и бях опозорен. Моята крехка философска система бе разбита на пух и прах, моят морален кодекс бе пълен с дупки като швейцарско сирене. Арон Богданович ме бе разтърсил до дъното на душата, но аз не можех да го поместя на милиметър от твърдото му убеждение, че животът е една нелогичност, на която е по-лесно да сложиш край, отколкото да я поправиш.
След малко започнаха да ме болят главата и краката и се прибрах вкъщи. Такеши ми направи кафе. Не исках да мисля повече. Избрах наслуки една книга от библиотеката и без дори да погледна заглавието, се зачетох в първата страница, на която отворих:
„… Не знам кой — или какво — постави въпроса. Не знам и кога е бил поставен. Дори не помня да съм отговорил. В един момент аз отвърнах «да» на някого — или нещо — и от този час вече бях уверен, че съществуването има смисъл и следователно саможертвата ми… е подчинена на определена цел…“
Погледнах за първи път заглавната страница. Книгата се наричаше „Бележки“ — личните записки на онзи странен, объркан човек Даг Хамарскьолд. Продължих да чета.
„… В този момент, разбрах какво означава «да не се обръщам назад» и «да не мисля за утрешния ден». Преведен… през лабиринта на живота, аз стигнах до време и място, където осъзнах, че Пътят води до триумф, който е катастрофа, че цената на убийството е позор и че единственото възможно издигане е в дълбините на унижението…“