— Благодаря. Ще го предам. Кажете на Арон, че ще му се обадя.
— Кой е Арон? — попита Хърбърт Бахман.
— Някой, за когото никога не сте чувал — отвърна фотографът.
Карл Крюгер повдигна отпуснатата ръка на Базил Янко, напипа пулса, след което я остави да тупне на масата.
— Какво ще нравите с него?
— Момчетата ми ще го свалят долу. Шофьорът му ще го откара вкъщи и ще го сложи в леглото. Вих желал да бъда там, когато се събуди. Бих искал да говоря с него.
Всички зададоха въпроси. Реших, че имам правото на последния:
— Ти получи парите му, Джордж. Получи и признание, което съдът няма да уважи, но което ще го компрометира завинаги. Какво друго има да говорим?
— Тази вечер той умря — отвърна мрачно Джордж Арлекин. — Винаги съм се чудил какво ли е изпитал Лазар, когато е излязъл от гроба.
— Аз ще ти кажа, Джордж. Видял е какво си правят хората един на друг и се е помолил да се върне обратно.
Това беше вик на отчаяние, израз на абсолютна духовна самота. Дълго след като Хърбърт и Карл си отидоха, а Янко бе изнесен, думите витаеха из стаята като последното богохулство, за което нямаше да има прошка. Кръгът на моето проклятие се затвори. Бях взел участие в насилие. Бях наблюдавал разрушаването на един живот. Бях убил чрез отричането му като нещо мръсно.
Когато погледнах часовника си, очаквах да открия, че времето е спряло. Останах изненадан от това, че часът е едва седем вечерта, че Сюзън още пише на машината, че Джордж Арлекин разказва приказки на ококореното от учудване дете, че хората още се прибират вкъщи за вечеря. Не можех да понеса чакането. Излязох, минах покрай охраната и забързах слепешком към другия край на града, за да се присъединя към останалите самотни души в бара на Гъли Гордън.
След час или може би два, защото Гъли вече вечеряше, заведението бе полупразно, а аз седях самотен и мрачен, когато влязоха Джордж Арлекин и Сюзън. Седнаха от двете ми страни, така че да не мога да избягам.
Сюзън взе отпуснатата ми ръка в своята и каза:
— Джордж иска да говори с теб, cheri.
— Какво има да говорим? Всичко свърши. Да го забравим.
— Ние се нуждаем и от прошка, cheri.
— Не я заслужаваме. Ние сме същите убийци като Базил Янко… Не ти, ние двамата с Джордж. Това е истината, нали, Джордж?
— За мен да. Не и за теб, Пол. Ти се опита да ме спреш. Никой не можеше да ме удържи. Ти се опитваше до последния момент.
— Какво си ти сега, Джордж — изповедник?
— Не. Опитвам се да се разкая. Не е толкова лесно, колкото ти се струва.
— Очакваше ли да бъде лесно?
— Най-малкото — възможно.
— Джордж, опрощенията и индулгенциите ми свършиха. Нямам дори за себе си.
— Аз имам — каза сериозно Сюзън. — Обичам ви и двамата… Това е последната крачка, Пол. Направи я заради мен.
— Какво друго искаш?
— Всичко, Пол. Това е любовта.
— О, Боже…!
Джордж Арлекин седя дълго време вперил поглед в чашата, след което с мъка започна да допълва признанието си:
— Исках го мъртъв… Исках да го видя треперещ и безпомощен в очакване на екзекуцията. Разговарях с Арон Богданович. Той ми предложи десетина варианта, преди това нямах представа колко прости и хитри начини за убийство съществуват: спрей в лицето, докато слиза по стълбите, убождане с отровна игла, бомба в колата, писмо, което ще експлодира в ръцете му, куршум на снайперист, вирус в чашата… Достави ми удоволствие да ги изучавам, да ги разигравам един след друг като шахматен гамбит. Това е символът, разбира се, шахматната игра. Фигурите са неодушевени. Те са късчета дърво, метал или слонова кост. Имат имена, но са безжизнени, бездушни… Ти разискваш съдбата им като интелектуално упражнение. Разискванията са забележително разумни и Арон Богданович ги изложи до едно. Законът не може да възстанови справедливостта — трябва да действаш извън закона. Политическата система не може да бъде реформирана — трябва да я унищожим, за да построим по-добра. Не можеш да постигнеш идеала си — трябва да се задоволиш с малкото. Палачът триумфира — ти трябва да го елиминираш. Крадецът се наслаждава на плячката — ти трябва да го задавиш с откраднатото злато. Демокрацията е измама, защото хората биват лъгани заради гласовете им и мамени от политика, която не разбират. Всички мъже са предатели и всички жени — курви, стига цената да е достатъчна… Тези разсъждения нямат отговор, освен действие в името на вярата, което вече не мога да направя… Странно! Ти, Сюзи, и ти, Пол, го направихте вместо мен. Вие вярвахте, че съм по-добър, отколкото аз исках да бъда. Не можехте да ме убедите, защото от много отдавна сте ми прекалено близки. Можах да ви заблудя и да заблудя себе си, и да създам илюзии за всички нас… Но не можах да заблудя Богданович и той не ми позволи да се заблудя… Дойде денят, в който трябваше да взема решение. Отидох в цветарския магазин, за да се срещна с него. Той си играеше с едно котенце, помиярче, което бе дошло от улицата. Поиска да кажа точно какво искам. Отвърнах му: парите и живота на Янко за този на Джули. Той не ми възрази. Просто прекърши врата на котето и го сложи на бюрото пред мен. После каза: „Вашето искане означава това, мистър Арлекин. Можете ли да го направите?…“ Знаех, че не мога. Не можех да докосна тялото.