Той извади от джоба си един плик и ми го подаде през масата. Взех го в ръка, претеглих го, помолих се да не е това, на което прилича — подарък, дарение. Ако сега се опиташе да ме купи, щях да го намразя завинаги.
— Отвори го, Пол!
Франсис Мендоса ми подаде ножа за сирене. Разрязах плика и го подадох на Сюзън. Тя го погледна, след което изсипа съдържанието му в чинията си — втори плик, пълен с парченца хартия, накъсани и нарязани като конфети. Вперихме погледи в Арлекин. За първи път от цяла вечност видях старата хитра, присмехулна усмивка. Някой трябваше да зададе въпроса. Този някой трябваше да бъде Пол Дезмънд.
— Какво е това, Джордж?
— Не можеш ли да се досетиш?
— Аз мога — обади се Сюзън.
Бях ви казал, че съм тъпо говедо. Бях забравил, че той е клоун и илюзионист. Не разбрах шегата, докато Сюзън не събра късчетата хартия в една чиния, а Франсис Ксавиер Мендоса не изля върху тях най-хубавото си бренди и не запали самопризнанията на Базил Янко.