Глава четвърта
Лекарят ме обнадежди. Имах само едно счупено ребро, повърхностни контузии и голяма подутина на главата. Останалата част от мен, каза той, била цяла, но ако съм почувствал, че ми се повдига, започна да дишам тежко или в урината ми се появи кръв, незабавно да му телефонирам. Даде ми хапчета и визитната си картичка и ми представи сметката за спешно повикване, която се оказа доста по-висока от тази за консултация в кабинета. Поръча ми да прекарам следващите няколко дни в пълна почивка, след което си тръгна, за да продължи своята.
Полицаите ми преразказаха накратко часовете, които ми се губеха. Такеши се връщал от нощна разходка из града и ме намерил на прага, свит на кълбо и в безсъзнание. Повикал полицията и лекар и междувременно ме измил и настанил в леглото. Сега, ако съм се чувствал по-добре, бих ли могъл да ги осведомя по-подробно? Чувствах се като прегазен от танк, но се опитах да им услужа.
Веднага се хванаха за името Бърни. Познавам ли някой, който да се казва така? Не. А името Бърни Куниг нищо ли не ми говори? Не. Трябва ли? Ами, снощи точно отсреща се натъкнали на мъж с това име. Някаква връзка? Никаква. Вероятно са ме сбъркали с някой друг? Сигурно. Често идвам в Ню Йорк, но не се движа в престъпни среди, което десетки мои приятели могат да потвърдят. Бих ли могъл да разпозная нападателите? Едва ли. Всичко стана толкова бързо. Да, обикновено е така. Бих ли проверил портфейла си? Проверих го. Не липсваше нищо. Е, добре, те ще напишат доклад. Ако си спомня още нещо, да се обадя на дежурния сержант в участъка. А, сега, мистър Дезмънд, наспете се!
Такеши ги изпрати, наля ми уиски за успокояване на болките, постави телефона до леглото ми, вдигна шум от загриженост и ме остави като Йов на гноището сам с нещастието си. Спах на пресекулки до седем сутринта, когато с големи усилия станах от леглото, за да проверя щетите. Гледката не беше приятна. Цицината на главата ми бе с размерите на яйце. Кокалчетата ми бяха ожулени, а с бинта около торса ми приличах на говеждо руло. Болеше ме всеки мускул, но поне можех да дишам, не ми се повдигаше и нямаше кръв. След като се измих и избръснах, се убедих, че ще живея, но се съмнявах дали си заслужава труда. Както и да е, след чаша кафе и сандвич реших да направя усилие. Обадих се на Арон Богданович и му разказах тъжната история на един schmuck на име Пол Дезмънд. Той каза, че ще дойде след двадесет минути и затвори.
Пристигна без цветя и не изказа съчувствие.
— Хулигани? Момчетата ми поработиха върху Бърни Куниг. Решил е, че вие сте виновен и е върнал комплимента.
— Защо ще обвинява мен?
— Кой друг? Ние не си правим реклама сред престъпниците, мистър Дезмънд.
— Смятах, че ви плащаме за денонощна закрила.
— Така е. Моят човек се е движил зад таксито ви. Когато ви е видял да слизате пред вратата си, е отминал. Допуснал е груба грешка. Ще бъде наказан. Съжалявам.
— Плащаме ви хонорар от половин милион. Пребиват ме и вие съжалявате. Браво!
— Предлагам ви да се възползвате от това, мистър Дезмънд.
— Как?
— Вчера решихме да кажете на Янко, че знаем за Куниг и човека, който го е наел. Сега ще го демонстрираме. Вие сте жертва на предумишлено нападение, чиито следи водят до Янко.
— Но аз казах на полицията, че не съм чувал за Бърни Куниг.
— Янко не знае това. Той знае само, че вие сте поръчал информацията и че сте готов да я използвате като обект на сделка.
— Което би могло да ме постави в по-тежко положение.
— Вероятно. Но вие ще дадете да се разбере, че сте оставил нотариално заверени показания, готови да бъдат изпратени в полицията. Бих желал да присъствам, когато му го кажете.
— Мисля, че имате железни нерви, мистър Богданович.
— Някога не беше така, мистър Дезмънд. Точно това беше проблемът. Бих искал да узная как е протекла срещата. Обадете ми се довечера. Денят ще бъде тежък.
— Търговията с цветя, разбира се.
— Не, мистър Дезмънд. Този път са ракети земя-въздух. Три такива ракети се намират в ръцете на терористите от „Черния октомври“. Знаем, че две от тях са в Европа. Смятаме, че третата е в Ню Йорк. Ако не ги открием, много хора могат да загинат във въздуха.
Естествено, нямаше какво да отвърна. Облякох се мъчително, прочетох сутрешните вестници и в десет часа пристигнах в „Салвадор“, чувствайки се като клоун, който е изпуснал влака с цирка. Жулиет вече бе излязла, за да прекара деня с приятелки, така че ми бе спестено неудобството да й обяснявам състоянието си. Разказах цялата история на Арлекин и Сюзън и предложението на Богданович как да я използваме.