Сюзи все още работеше в апартамента, но се съгласи да направи услуга на закона и да го освободи. Попитах я многозначително дали Арлекин се е върнал от срещата с посланика. Тя разбра намека и отговори, че не е — щяла да продължи дълго. И между другото, трябвало да се обадя в моето посолство. Попита ни дали желаем кафе или предобеден коктейл. Мистър Фром и мистър Линдън избраха доматен сок. Аз се спрях на бърбън и минерална вода. Мистър Фром похвали предпочитанието ми към доброто южняшко питие. Мистър Линдън се усмихна и замълча.
— Първо, мистър Дезмънд, позволете да отбележа, че оценяваме вашата искреност в предишния ви разговор с мистър Линдън. Съжалявам, че задаването на някои въпроси неволно е обидило вашия шеф. В работата ни се срещаме с толкова много хора, че известни отклонения от такта са неизбежни. Надявам се, че разбирате?
— Да, мистър Фром. Нито мистър Арлекин, нито аз изпитваме лоши чувства към мистър Линдън. Но като чужденци понякога сме шокирани от американските методи. Както и да е… Какво мога да направя за вас?
— Боя се, че да отговорите на още въпроси, мистър Дезмънд.
— Мога ли първо аз да задам един?
— Разбира се.
— Мистър Линдън, проверихте ли отговорите, които ви дадох при първия ни разговор?
— Да, мистър Дезмънд.
— И открихте ли, че са точни?
Този път мистър Фром отговори вместо него:
— Абсолютно, мистър Дезмънд. Разказът ви все пак е оставил някои бели петна. Бихме желали да ги запълним, ако можем. Да се върнем на вечерята ви с Валери Халстрьом. Това напълно светска среща ли беше?
— Да.
— Можете ли да ни кажете за какво говорихте?
— Обичайните баналности. Разказах й историята на моя живот. Тя не ми разказа нейната — освен че баща й отглеждал коне за езда във Вирджиния и че се чудела дали за седемстотин и петдесет на седмица си заслужава да понася напрежението и трудностите в Ню Йорк.
— Тя е споменала за пари, така ли?
— Седемстотин и петдесет на седмица — о! — и допълнителните служебни облаги. Точно това бяха думите й.
— Тя уточни ли какво разбира под „напрежението и трудностите“?
— Ами… Първо каза, че ако работодателят й научел, че вечеря с мен, щяла да изгуби работата си и никога нямало да успее да си намери нова.
— Това не ви ли се стори странно?
— Много. Казах й, че това е шантаж, тирания и робство.
— Защо шантаж, мистър Дезмънд?
— Тя ми обясни, че някога била влюбена в своя работодател, но не се получило нищо. Нарече го — чакайте да се сетя — жаба със златна коронка на главата. Предупреди ме, че би могъл да стане опасен.
— Друго?
— Още едно нещо. Когато излезе от колата, за да се прибере пеша вкъщи, тя каза: „Понякога Бог иска да знае какво правят децата му вечер.“
— Това са странни изрази.
— Да, нали?
— Защо тогава не сте ги повторил при първия ви разпит от полицията и след това пред мистър Линдън?
— Ще ви кажа защо, мистър Фром. Полицията разследва убийство. Тези изрази бяха приказки, които макар и неприемливи като доказателство, биха могли да хвърлят подозрение върху един невинен човек. Забележката за Бог предполага, че Базил Янко е бил този, който е чакал в апартамента й. Действията му като бизнесмен не ми допадат, но нямам право да намеквам, че би могъл да извърши убийство. Питате защо не съм го споменал пред мистър Линдън. Много просто. Последният му въпрос — този, след който се разделихме — внушаваше, че бихме могли да купим бележника на Валери Халстрьом, за да дискредитираме своя конкурент в бизнеса…
Мистър Фром обмисли думите ми продължително време, но накрая, изглежда, че ги прие.
— Печелите, мистър Дезмънд. Нека сега поговорим за бележника. Приемаме вашето обяснение за това как се е озовал в ръцете ви. При липсата на доказателства в полза на противното трябва да приемем, че нямате представа и кой ви го е изпратил. Обаче… — Той направи пауза, за да даде възможност на предчувствието да ме измъчи. — Обаче факт е, че вие или вашите детективи, които действат от ваше име… в момента извличат капитал от него.