— Защо да продължим да четем репликите на другите? Нека се сдобием с нов сценарий за нас.
— И как според теб ще го направим, Пол?
— Ще оставим пресата да го напише вместо нас. Убедих го след половинчасов спор и накрая той отстъпи. Може би копаехме собствените си гробове, но поне щяхме да си осигурим много пищно погребение.
Когато се върнах в хотела, се срещнах за първи път с Арнолд, заместник-шефа на пикалата. Той бе висок, меланхоличен, с конска физиономия и приличаше на привидно сериозен комик от немите филми. Имаше да ми предаде две съобщения. Първото бе покана за коктейл в седем часа на някакъв адрес в Арлингтън. Подписана бе от Л. Клайн. Не познавах никакъв Клайн; Арнолд — също, но поканата била предадена чрез „Бърнардз Блумз“ и било разумно да я приема. Второто съобщение бе лист, откъснат от телекса. На него пишеше: „ЮПИ, Лондон, вторник.“ Текстът бе кратък, но съдържателен:
„Американски турист, идентифициран като Франк Лемиц от Ню Йорк, бе открит тази сутрин застрелян в апартамента си в скъп хотел в Уест Енд. Лондонската полиция търси за разпит млада жена, която е придружавала Лемиц в два известни игрални клуба и която вероятно се е върнала в хотела заедно с него. Още…“
Поне този път Арон Богданович бе казал истината. Накъсах съобщението на парченца и го изхвърлих в тоалетната. Почувствах се като самотен ученик, който съчинява шпионски истории в амбулаторията. Влезе Жулиет. Арлекин диктувал писма, тя имала нужда от компания. Защо не? И аз имах нужда от същото. Тя събу обувките си и се сви на канапето. Пуснах някаква програма със стари песни по радиото и се настаних в един фотьойл, с вдигнати крака, готов да си почина. Музиката бе приятна, без сълзи, без страст, без дълбочина; разходка по алеята на спомените с някой и друг пристъп на мъка на най-нежните места. Днес Жулиет изглеждаше по-добре, малко по-спокойна и не толкова объркана. Почувствах се остарял и трябва да ми бе проличало, защото в един момент тя се намръщи и каза:
— Изглеждащ уморен, Пол. Нещо не е ли наред? Не, всичко беше наред. Ребрата ме наболяваха от време на време. Все още не можех да дъвча бифтек, но както казваше дядо ми, бях достатъчно здрав, за да се оженя за вдовицата Макганигъл. Джордж също изглеждаше добре. Не бе за вярване, че само преди две седмици…
— Пол!
— Какво, скъпа?
— Мисля, че скоро ще се прибера вкъщи.
— Какво мисли Джордж?
— Остави аз да решавам. Предпочитам да не го бе правил.
— Съвет от чичо Пол. Остани още малко.
— Някакви специални причини?
— Да. Днешната прогноза е за много лошо време.
— Не знаех. Веднага щом се върна, Джордж извика Сюзън и започна да й диктува писма. Когато го попитах какво е станало в посолството, той отвърна, че ще ми обясни по-късно. Засегнах се, но не исках да ми проличи. Затова слязох тук.
— Учиш се, нали, скъпа?
— Не го увъртай, Пол, моля те.
— Не увъртам, честна дума. Джордж ще ти съобщи новините, но това е дълга история и ще отнеме време.
— Но ти знаеш.
— Да… И му казах, че ме е продал за парите на Юда.
— О, Пол, не!
— Не бях прав, но го казах. Така че не го укорявай за лошото му настроение… и не бързай да се прибираш вкъщи.
— Пол, трябва да мисля и за детето и…
— Животът е пред него, а има и кръстник, който е видял много и който ще му помага. Чуй ме, скъпа. Ако се окажеш вън на дъжда и няма кой да те отведе вкъщи, аз ще дойда. Но ако Коломбина обича Арлекин, е по-добре да се облече и гримира за представлението. Ако не…
— Ролята ще бъде поета от дубльорка, така ли?
— Да, Джули, и има много момичета, които умират да преуспеят в шоубизнеса. Сега защо не се качиш горе, не поръчаш кафе за двама ви и не кажеш на Арлекин да ми отстъпи Сюзън за половин час? Той не може да обсебва персонала, нищо че е президент.
Тя не се подчини веднага. Дойде до мен, седна на страничната облегалка на фотьойла, взе лицето ми в ръце, целуна ме по челото и ми каза колко мил, нежен и сладък съм бил и че съм най-добрият от всички възможни приятели. Още две думи и щяхме да се търколим на килима. Не съм светец. Бог ми е свидетел! Но това — не, благодаря, скъпа! Бях благодарен за целувката; за комплиментите — също. Изпратих я спокойно до вратата. Опитвах се да се почувствам добродетелен, но не можах.