— Някой го е направил, мистър Фром. Саул Уелс я провери рано тази вечер.
— Провери ли и тази стая?
— Да. Чиста е.
Той поклати бавно глава. Погледна мен, Джордж Арлекин, Джули. Стана, отиде до телефона и бавно и ядосано набра един номер.
— Кал?… Майло Фром е. Знаеш къде съм. Изпрати ми Пит с неговото вълшебно куфарче — веднага!
Седна. Джордж Арлекин наля уиски в една водна чаша и му я подаде. Той отпи бавно и остави чашата прекалено внимателно.
— Виждате ли какъв е проблемът, мистър Фром? — попита спокойно Арлекин. — Трябва да го виждате.
Майло Фром закима — нагоре-надолу, нагоре-надолу — като онези стари порцеланови Буди, които моряците донасят от Сингапур.
— Да… да… да. Виждам го, мистър Арлекин. В момента не знам какво трябва да направим. Но едно нещо е сигурно: когато пристигнете в Мексико Сити, трябва да бъдете много, много внимателни.
Напуснахме Вашингтон безславно. От мрачното оловно небе валеше дъжд. Масовото изселване за уикенда бе започнало и ние бяхме още четири овце, които трябваше да минат през дезинфекционния разтвор и да бъдат натоварени, колкото е възможно по-скоро. Ръчният ни багаж бе претърсен, накараха ни да минем през врата-детектор; дрехите ни бяха опипани и бяхме изследвани със сонда-металотърсач и останахме наблъскани в кошарата, докато хората от службата за сигурност претърсваха самолета за смъртоносни устройства. Като добри овце си казахме един на друг, че одобряваме грижите, които се полагат, за да останем живи. Обсъдихме насилието, което водеше до необходимостта от тези предпазни мерки и се оставихме с пълна вяра в ръцете на нашите по-възрастни събратя и въоръжените ни овчари. С годините вярата ми бе станала по-крехка; така, след като веднъж се качих на борда, изисках порцията си коктейли и се потопих в доклада на Мендоса относно забележителната кариера на Базил Янко.
Първата част съдържаше обичайния фолклор: син на бедни емигранти от Бохемия, той продавал вестници и разнасял бакалски стоки, за да плати образованието си, и благодарение на волята и способностите си си проправил път в новата наука на компютърните технологии. Кариерата му в гигантските компании била бърза и без нито едно петънце. Плащали му добре. Той пестял. Пестеливостта бе единствената по-характерна черта от личния му живот. Не се обвързвал политически и очевидно не изпитвал особена необходимост от приятели. Подчинявал се, без да се оплаква, на дисциплината на корпоративната общност. Не е търсил протекции. Бил безпощаден към подчинените си. Отказвал да участва в интригите в компанията. Едно негово документирано изказване представляваше недвусмислена присъда по време на спор в ръководството: „Ние правим мозъци и учим хората как да ги използват. Поне веднъж използвайте вашите собствени.“
Бил на тридесет и две, когато напуснал гигантите, за да направи сам един такъв. Чистата му стойност тогава била четвърт милион долара, с които купил една трета от малка фирма за обработка на данни. Още същата година се оженил за дъщерята на своя старши съдружник. На следващата тя заминала за Невада и се развела. Тя също участваше в досието с едно леко истерично описание на характера му: „Той не беше жесток. Той не беше мил. Той просто не беше там. Омъжих се със звезди в очите, но това, което в действителност видях, бяха мигащи светлини и въртящи се ленти… Когато протягах ръка към него, докосвах единствено изпечен емайл. Той не беше човек. Той беше механично чудовище.“
Шест месеца преди развода Базил Янко основал компания, наречена „Криейтив Системс Инкорпорейтид“. Тя не правела нищо друго, освен да съществува. Шест месеца след развода старшият съдружник умрял от свръхдоза барбитурати. Носели се слухове за скандал: злоупотреби със сметки, промишлен шпионаж, продаване на информация на конкуренти на клиентите. Покойният отказал да се защитава. Базил Янко го защитил достатъчно смело, за да си изгради репутация на справедлив, верен приятел и да запази най-важните клиенти. После „Криейтив Системс Инкорпорейтид“ изкупила компанията на изключително изгодна цена. Базил Янко я притежавал изцяло. Сега вече можел да предложи самостоятелните услуги на един гений, без да робува на по-нисши духове. Гигантите започнали да му възлагат поръчки. Той разширявал дейността си бавно, но с неумолима увереност, купувал таланти, продавал идеи, винаги изпълнявал договора си добросъвестно.
Променил се и начинът му на живот. Заживял по-богато, намерил си по-скъпи развлечения, но в същото време се оградил с атмосферата на Фаустовска мистерия. Това му навлякло критики, защото предполагало шарлатанство, но се изплатило с лихвите, когато шарлатанинът доказал по безспорен начин, че е истински вълшебник. Могъщи компании финансирали неговите проучвания. Високопоставени мъже търсели съветите му и той на свой ред им предоставял инструменти на властта.